Винаги съм имал слабост към митологията – още от времето, когато в къщи открих огромното издание с твърди корици на „Древногръцка митология” и попаднах в свят на герои, в който боговете крачат сред хората, месят се пряко в делата им и умират. Един пищен и жив пантеон от божества и герои, които крачат между простосмъртните. От тогава насетне, започнах да купувам всяка една митология, която се появи на книжният пазар у нас. Преди години се сдобих със „Скандинавска митология”, издадена от „Литера прима“, която вече е библиографска рядкост. Прочетох я навремето и бях запленен от нея. А сега останах много доволен и от това, което е направил Геймън. Не че някога съм се съмнявал в него или в разказваческият му талант, но досега бях чел само негови авторски неща, или различни версии на популярни приказки. А сега ръцете му са вързани и той няма как да си позволи големи волности при това преразказване на легендите за Тор и Локи. И за пореден път той се е справил блестящо.
Това е романизирана версия на скандинавските митове или поне на това, което е оцеляло от тях, а то не е толкова много, колкото би ни се искало. За жалост този уникален пантеон на богове, великани, елфи, джуджета и валкирии е бил заличаван систематично на времето от една нова митология, проправяща си път в северните земи, но претендираща, че нейните приказки са истинската история за сътворението и боговете. Макар че с какво една говореща змия е по-достоверна от Фенрир? Но това е една друга тема.
Геймън прекарва много време над „Поетичната Еда” и „Прозаичната Еда”, за да оформи своя разказ и тази леко авторска версия на легендите за Валхала и Тор. Историята е непълна, с много дупки и тук-там противоречия, но няма как да е иначе – достигналото до нас е много малко. Някои богове се споменават само като имена, но не се разкрива нищо за произхода им. Историята върви нестройно, скача от случка на случка, защото има много празнини в хронологията на събитията. Но въпреки тези празнини това е един епичен и завладяващ разказ за една вселена, родена от леда и огъня. Вселена, в която стъпват великани, в която Игрдасил свързва деветте свята, падналите в битка герои отиват във Валхала, отведени от валкириите, а Мидгард е опасана от световната змия. Легендите разказват за началото на света, роден от огън и лед под зоркия поглед на Суртур, който ще играе ключова роля и при заличаването на света. Продължава с раждането на боговете, с битките, с геройствата на Тор и със сплетните и коварствата на Локи. За да стигне до пророчеството за края на света, за Рагнарьок – времето, когато боговете ще се избият, Фенрир ще изяде Луната, а светът ще потъне в пламъци. Само за да се прероди отново.
Това са легендите на хора, живеещи в сурови условия, сред сковаващ студ, с дни и нощи, продължаващи месеци наред. На хора, които не са се доверявали нито на съседите си, нито на боговете си. И затова и самите богове са като тяхно огледало – сурови, изпълнени с гняв и насилие, издигащи в култ войната и геройствата. Легендите за мъдрия Один, силният и могъщ Тор с чука и неговият вечен антагонист Локи. Локи е безспорно далеч по-интересният персонаж. Докато Тор е як и решава всички проблеми със сила, то Локи е хитър и коварен. Но няма никакво обяснение защо Локи е такъв.
И една вметка като за финал. Тази митология става много известна в САЩ благодарение на редакторът Стан Лий, сценаристът Лари Лийбър и художникът Джак Кърби, които създават един от най-култовите герои в пантеона на Марвел.
Други ревюта за Геймън в блога:
Приумици 
Pingback: Пръстенът на нибелунга: Валкирия – Приумици
Pingback: Нийл Геймън: Од и ледените великани – Приумици