Илона Андрюс: White Hot

Не е за вярване, че от издаването на първата книга в поредицата са минали цели три  години. Спомням си, че когато авторите обявиха отлагането на уж готовата White Hot за 2017-та, си помислих, че дотогава ще забравя какво се е случило с героите в Burn for Me. Разбира се, последното не се случи, не само защото самия роман беше впечатляващ, но и защото го препрочетох поне три пъти.

За феновете на Илона Андрюс едва ли ще е изненада, че този роман е още по-добър от предходния. (Да знам, че пиша нещо в този смисъл във всяко ревю за романите на Илона и Гордън, но те продължават да се справят все по-добре с писането!)

В White Hot Невада Бейлор ще се опита да разкрие масово убийство, което влиятелна магическа династия се опитва да прикрива.

Илона Андрюс: Magic Binds

Само няколко месеца след издаването на предпоследния роман от поредицата за Кейт Даниелс, се наканих да пусна ревю. Предполагам, че феновете на тандема Илона и Гордън вече са се сдобили със собствена бройка, и са си създали впечатление за книгата. Но в името на постоянството все пак няколко думи са нужни.

В Magic Binds най-сетне Кейт Даниелс влиза в ролята, която съдбата е oпределила за нея – да бъде дъщерята на баща си, принцеса на Шинар, владетел на земята си. Големият проблем е, че тя не иска да бъде нищо друго освен себе си, и съпруга на Къран. Политическата власт обаче променя онзи, който я упражнява, а магическата такава тласка Кейт към неприсъща жестокост. Сблъсъкът между Кейт и баща ѝ този път обаче е неизбежен, и тя спешно трябва да овладее наследствената си магия. 

Скот Хокинс: Библиотеката на въглен връх

Странна! Много странна, шантава, но и увлекателна книга. Не вярвах, че след Геймън, ще има автор, който да напише толкова откачена история. Досега „Американски богове” водеше личната ми класация по хахави книги, но „Библиотеката на въглен връх” я отмести с един замах.

Въглен връх определено ме впечатли. Със сигурност това ще е заглавие, което ще помня дълго време в подробности. Още се мъча да определя точно какви емоции предизвиква у мен тя. Определено не ми въздейства както други заглавия, които отдавана са ми любими, като „Хиперион”, „Среща с Рама” или „Хрониките на Амбър”. Да, тук има безграничен размах на въображението. Хокинс по никакъв начин не се съобразява, както с жанровите ограничения, така и с каквито и да е други литературни канони. И може би точно за това ми допадна книгата. Тя е странна амалгама от фантастика, фентъзи, хорър и трилър, като нито един от жанровете не взема превес, въпреки че по този повод може да стане хубава дискусия предвид края.

Милена Фучеджиева: Сексът и комунизмът

„Хевиметълът беше забранен за слушане, но не и за дишане”

Този цитата най-пълно описва книгата. Сякаш носи есенцията на брутализма скрит между страниците. Това е черен роман, без капака романтика, толкова модерна напоследък, за тоталитарния режим. Роман за свят, в който всичко цветно е с убити тонове, в който споделената мизерия е висша ценност, а на пиедестал е издигната простащината, посредствеността и селяндурщината. Свят в който се честити банята, а всеки мъж, който не копа, не е истински мъж. Свят на равенство, в който жената е слугиня. На патриархални ценности маскирани под шизофреничния морал на една идеология, сродна с крайните религиозни доктрини, а не с идеята за какъвто и да е социално-икономически строй.

Роман за секса, който е забранен, но е най-честият метод за издигане.

Лоис Макмастър Бюджолд: Джентълмен Джоул и Червената кралица

Тази книга нямаше как да бъде написан преди години. Нямаше как да е в началото на историята за Бараяр и Воркосиган.

Това е книга за феновете на семейство Воркосиган също като предната за Иван. И също както нея, за да бъдат разбрани шегите, препратките и намеците, трябва да сте чели всички предходни книги.

Един приятел каза, че това е поредния любовен роман на баба ти Бюджолд, а аз отговорих, че от „Комар” насам можем да окачествим всички книги като любовна фантастика. Но това пак няма да е съвсем вярно. Като се замисля по-подхожда определението семейна сага. Друг пък сподели, че това е последната книга за Воркосиган, която чете, защото вече нищо не било същото, а аз му отговорих, понеже го знам, че е върл фен, че ще прочете и следващата.

Паоло Бачигалупи: Водосрез

Добре де! Как може „Сиела” да направят толкова зверска корица?! Направо крещи: „Купи ме! Аз съм смазваща апокалиптична фантастика!”

Това, заедно с гарантирано страхотен превод от Елeна Павлова и безспорния талант на Паоло, правят „Водосрез” едно от книжните събития на 2016.

Харесах много „Момиче на пружина” и затова се зарадвах, когато разбрах, че Сиела ще пускат „Водосрез”. Двете книги може и да се развиват в един и същ свят, а може и да не се. „Водосрез” може и да е началото на всички ония катаклизми, за които се споменаваше в „Момичето”, но спокойно може и да не е. Всъщност това няма никакво значение за самата книга, но по-скоро гъделичкаше въображението ми. Дали можех да екстраполирам ставащото тук няколко столетия напред, за да получа кошмарния свят на Андерсън Лейк и Амико. 

Сергей Лукяненко: Геном

Е, не мога да нарека книгата слаба. В никакъв случай.

В предговора преводачът обяснява, че идеята на Лукяненко всъщност е била да напише пародия на няколко фантастични жанра, но въпреки това се е получила една много добра спейсопера, която успява да засегне и няколко сериозни теми. Като цяло това не е от най-силните книги на Сергей, но ако приемем, че има нещо като средно ниво за жанра, то „Геном” определено е над него. Ако сложа на върха „Хиперион” и сагата за ъплифта, по средата например четирилогията „Гейтуей”, а на дъното бозата „Сага за седемте слънца”, то „Геном” ще е малко над споменатите книги на Фредерик Пол. Като се замисля, дори и „слабите” неща на руснака все успяват да надскочат средата на личната ми класация. Което много ме радва.