Алън Грац: Забранете тази книга

Много е лесно да се забранява, бих казал най-лесното нещо на света, а като се започне със забраните, се започва обикновено от книгите, защото, за да накараш някой да не мисли по дадена тема, просто трябва да му отнемеш достъпа до информация за нея. А най-лесно се забранява на децата.

Историята започва с едно празно място в училищната библиотека. Една книга е извадена от списъка с книги и е сложена в забранителен такъв. Някой е решил, че това заглавие не е подходящо за деца, а още по-лошото е, че книгата е прибрана, без да се следва обичайният ред, което означава, че не само е наложена цензура, но и е нарушен училищният правилник, извършено е погазване на закона, по който самото училище работи. Този, който е сторил това, е решил, че стои над закона, че може самосиндикално да решава кое е правилно и кое не е. Ейми Ан, чиято любима книга е забранена, е мълчаливо и нерешително момиче, което обаче обожава книгите и решава да се бори за своята любима книга. Но нещата не спират дотук, а продължават да ескалират и списъкът с неподходящи заглавия продължава да расте. Тогава Ан решава да направи в своето шкафче тайна библиотека, в която да събере всички забранени книги, за да могат децата да ги прочетат.

„Приказка за синьото кълбо“ и „Красавицата и Звяра: Изгубена в книга“

Андри Снайр Магнасон: „Приказка за синьото кълбо“

Тази книжна година я започнах нетипично. Първо с фантастика, която така и не успях да довърша, после преминах на един великолепен български сантиментално-исторически роман, а след него – на детски книги.

С „Приказка за синьото кълбо“ се добихме семейно на Коледния панаир на книгата. Голямата ми дъщеря си я хареса и след това се възползваше всяка възможна вечер да ѝ я чета. Това не е сборник с приказки, а роман, в който историята се развива глава след глава. Пробвах отначало да ѝ чета по една глава на вечер, за да не заспива прекалено късно, но постепенно историята увлече и мен и започнах да чета по няколко, докато в един момент не стана толкова интересно, че прочетох на глас почти цялата втора половина и на другият ден гласът ми беше като след концерт.

Нийл Геймън: Од и ледените великани

Тази година ми е тръгнало на страхотни произведения по скандинавската митология. Като се започне от „Скандинавска митология“ на маестро Геймън, мине се през великолепната поредица на Елена Павлова и Петър Станимиров по либретото на Вагнер „Пръстенът на нибелунга“, после лек отскок до киното за един от най-добрите филми досега от вселената на Марвел – „Тор Рагнарок“ и сега за завършек, макар до края на годината да има още месец и половина, „Од и ледените великани“ пак на Нийл Геймън. Я какъв интересен кръг се затваря – в началото и в края на годината по една великолепна книга от любим автор!

Нийл Геймън в три книги

автор: Траяна

Не мислите ли, че есента e най-подходящото време за четене на Геймън? Мъглата и студът са естествената рамка за ноар-урбанистичните му произведения за въстрастни…

Уви, тях съм ги изчела почти всички и ми остават само книжките с картинки за деца. Които пък надничат като слънчеви зайчета през облаците.  Някак естествено ми се събраха три накуп – и за купуване и за четене.

Започвам най-лековатата и обемна от тях – „За щастие, млякото“. 

Робърт Луис Стивънсън: Treasure Island / Островът на съкровищата

Автор: Траяна

На бунт, джентълмени на сполуката!

Отвърнах зъркели от сивата гледка в прозорците си, превърнах чадъра си в сабя, и взех на абордаж доброто настроение. Налях си чаша ром (щедро, момко!), отворих „Островът на съкровищата“ и хванах тен в сиянието на златните дублони.

За пръв път тръгнах с Джим Хокинс на пътешествие, което завинаги ме превърна в авантюрист, когато бях на десет. Тогава бях на страната на суховатия доктор Ливзи, леко грубоватия капитан Смолет и честния скуайър Трелони.

Онзи ден отново плавах под същия флаг, но ми просветна, че отдавна съм станала пират по душа. Наивността на Трелони и ценностите му („Не е по мъжки, не е по моряшки и не е по аглийски, сър!“ ) дори ми се струват смехотворни в своята праволинейност. Но Джон Силвър, с неговия бърз ум и чар ми легнаха на сърце. (Апропо, най-добрият Силвър евър е  Еди Изард.)

Защо съм пират ли? 

Кресида Коуел: Как да станеш пират

автор: Траяна 

От дете обожавам добре написаните пиратски истории. Понякога си препрочитам с голямо удоволствие „Морския ястреб“ и „Капитан Блъд“, гледала съм безрой много пъти „Карибски пирати“ и „Острова на главорезите“, и винаги търся нови приключения по моретата. С мъжа ми сме пастафарианци: той е проверил статистиката, и обича бира и паста, аз харесвам ролята на пиратите в спасяването на планетата. Притежаваме знаме с череп и кости, което провесваме понякога на терасата. Предполагам, че можете да си представите с какъв хъс търсех вече поизчезващата от търговската мрежа „Как да станеш пират“ (намерена най-сетне във фирмената книжарница на Colibri).

Второто приключение на Хълцук Кръвожадни Херингски III започва няколко месеца след случая с гигантския морски дракон, който заплашваше остров Бърк.  Да си викинг, означава да поддържаш уменията си да плашиш и грабиш чужденците. С други думи да си пират първа класа.

Михаел Енде: Приказка без край

автор: Траяна 

Чувствам се така, сякаш съм открила съкровище. Едновременно ми се иска да ви се изфукам с него – да си сложа диамантената тиара, да се накича с пръстени и перлени нанизи, а в същото време ми е малко страшно да го направя, защото подобна радост е нещо интимно. Открих още една прекрасна книга, която е трябвало да надуша още преди години! Отлагах прочита ѝ дори и след като я фокусирах в списъка на „Голямото четене“, може би, защото от екранизацията си спомням само летящо бяло куче. Което не е особено мотивираща причина за четене, колкото и да харесвам кучета.

„Приказка без край“ започва с това как срамежливо и нещастно момче открадва книга озаглавена „Приказка без край“, и скришно започва да чете за страната Фантазия.