Джон Гоулзуърди: Сага за Форсайтови

Подхванах точно този роман от цялата световна класика, защото ми се четеше британски автор, а мой приятел ми беше споделил, че е една от любимите му книги.

„Сага за Форсайтови“ се състои от три романа, обхващащи половин век от живота на семейство от горната средна класа на Великобритания. Съдбата на три поколения братовчеди е разгърната от Голзуърди в обем  от около деветстотин страници, и съдържа изненадващо малко на брой значими събития.

Обаче не ми доскуча дори и за момент, защото Гоулзуърди прекрасно е описал всеки от героите си, а суховато-саркастичните му забележки за британската буржоазна душевност са валидни за синовете на Албион и днес.

Джейн Остин: Гордост и предразсъдъци

„Гордост и предразсъдъци“ остава най-популярният и обичан роман на Джейн Остин цели две века след първата си публикация. Не само това, но остава и един от най-обичаните романи в световен мащаб – българите го класират на тринайста позиция в класацията на „Голямото четене“, а британците му дават второ място, веднага след „Властелинът на пръстените“. Безброй екранизации и литературни вариации по темата (включително и любимата ми съвремена версия – „Дневникът на Бриджит Джоунс“ от Хелън Филдинг) отдават почит на този изключителен роман. 

Уилям Голдинг: Повелителят на мухите

автор: Траяна

„Повелителят на мухите“ попадна в ръцете ми отново покрай списъка със 175 книги от Голямото четене. Това е роман включван във всякакви други списъци – препоръчителни и задължителни. Не мога да кажа, че съм потресена от съдържанието му, нито че ме изненада много с развитието на сюжета или с развръзката си.

В крайна сметка, какво може да се случи с група момчета остали без надзора на възрастни на Тихоокеански остров?  Каквото и може да се очаква: завръщане към насилието и към дивашкото начало.

Сюжетът е прост, темата – чудесно разработена и доказана, изводът: че естественото състояние на човека не е толкова да бъде свободен, колкото да бъде жесток.

В главата ми са някакви объркани впечатления и аналогии, които не се свързани пряко една с друга, за което моля да ме извините.

Първо и преди всичко, „Повелителят на мухите“ ми напомни страшно много за „Дългата разходка“ на Стивън Кинг. И двамата писатели описват истински деца, а не възрастни личности, които за удобството на писателя трябва са представени като деца.

Джоузеф Конрад: The Heart of Darkness / Сърцето на мрака

автор: Траяна

Отне ми почти целия месец април, за да се преборя с романa на Джоузеф Конрад, предаващ впечатленията му при сблъсъка с действителността в колониална Африка.

Романът е драматично разтегнат разказ-пътепис за пътуването на моряк от търговския флот по Конго към „сърцето на мрака“. Срещите на главния герой с местното население и малкото европейци, дошли да изтръгнат от Африка каквото намерят за ценно, са обгърнати от постоянния мрак на неизвестното и нецивилизованото, което дебне от бреговете на реката.

За мен е трудно да кажа, че „Сърцето на мрака“ е роман – по-скоро е една огромна импресия на човек осъзнаващ, че жестокостта не е присъща само на диваците, а напротив – собствената му нация брутално асимилира и смазва чужди култури. Не мога да кажа, че съм си изгубила времето в прочита на книгата, но също така не мога да кажа, че ще я препоръчам. Оставам на вас да решите сами, като ви нахвърлям по няколко аргумента за и против.

Защо трябва да прочетете „Сърцето на мрака“?

Робърт Луис Стивънсън: Treasure Island / Островът на съкровищата

Автор: Траяна

На бунт, джентълмени на сполуката!

Отвърнах зъркели от сивата гледка в прозорците си, превърнах чадъра си в сабя, и взех на абордаж доброто настроение. Налях си чаша ром (щедро, момко!), отворих „Островът на съкровищата“ и хванах тен в сиянието на златните дублони.

За пръв път тръгнах с Джим Хокинс на пътешествие, което завинаги ме превърна в авантюрист, когато бях на десет. Тогава бях на страната на суховатия доктор Ливзи, леко грубоватия капитан Смолет и честния скуайър Трелони.

Онзи ден отново плавах под същия флаг, но ми просветна, че отдавна съм станала пират по душа. Наивността на Трелони и ценностите му („Не е по мъжки, не е по моряшки и не е по аглийски, сър!“ ) дори ми се струват смехотворни в своята праволинейност. Но Джон Силвър, с неговия бърз ум и чар ми легнаха на сърце. (Апропо, най-добрият Силвър евър е  Еди Изард.)

Защо съм пират ли? 

Джейн Остин: Ема

автор: Траяна 

В „Ема“ Джейн Остин отново разгръща е детайли ежедневието на аристократите в провинциална Англия от епохата на предвзетите викториански нрави. Големи житейските драми отново липсват: всички герои живеят охолно, с изключение на тези, които живеят просто достойно благодарение на съседското милосърдие. Посещение тук, соаре там, пикник на трето място. Мъжете понякога изчезват от сцената, за да се занимаят с делата си. Жените остават да пийят чай и да говорят. А главната ни героиня Ема Удхаус (богата, красива и умна) сватосва познатите си, от висотата на своята младежка арогантност. За да се сблъска по доста груб начин с факта, че на Вселената ѝ е през центъра на черната дупка какво точно желаеш (противно на твърденията на Коелю и литературата за самопомощ).

Тази творба на Джейн Остин, също както и останалото ѝ творчество, съдържа социалната критика за мястото на жените в съвремието ѝ.

Джейн Остин: Доводите на разума

автор: Траяна 

Написах поне осем увода на това ревю, и въпреки това продължавам да се чувствам като емо-тийн, който със заекване се опитва да обясни колко „тру“ е нещо. В случая истинското е последният довършен роман на Джейн Остин. Това, дами и господа, е книга, която заслужава етикета „класика“. Няма да твърдя, че дори неопитния читател би различил гениалността на този роман, защото не е така. Книгата може да се хареса на доста широка аудотория, но за да я оцените ви трябват две неща – житейски и читателски опит.

„Доводите на разума“ отново разказва за любовните трепети на англичанка през викторианската епоха – повтаряща се тема при една писателка, която не е в видяла друго освен изпълнения с чакане и официалности живот на дребна аристократка от провинцията. Но каквото е видяла, го е преценила, обмислила и описала в книгите си с усета и иронията на вещ психолог.

Героинята в „Доводите на разума“ е вече попрецъфтяла мома, която навремето е позволила да близките си да я откажат от годежа с мъж, който не е имал необходимия произход или достатъчно финанси, за да бъде сметнат за добра партия.