Уилям Голдинг: Повелителят на мухите


автор: Траяна

„Повелителят на мухите“ попадна в ръцете ми отново покрай списъка със 175 книги от Голямото четене. Това е роман включван във всякакви други списъци – препоръчителни и задължителни. Не мога да кажа, че съм потресена от съдържанието му, нито че ме изненада много с развитието на сюжета или с развръзката си.

В крайна сметка, какво може да се случи с група момчета остали без надзора на възрастни на Тихоокеански остров?  Каквото и може да се очаква: завръщане към насилието и към дивашкото начало.

Сюжетът е прост, темата – чудесно разработена и доказана, изводът: че естественото състояние на човека не е толкова да бъде свободен, колкото да бъде жесток.

В главата ми са някакви объркани впечатления и аналогии, които не се свързани пряко една с друга, за което моля да ме извините.

Първо и преди всичко, „Повелителят на мухите“ ми напомни страшно много за „Дългата разходка“ на Стивън Кинг. И двамата писатели описват истински деца, а не възрастни личности, които за удобството на писателя трябва са представени като деца. Способността да разсъждаваш като дете, за да могат героите ти да реагират и мислят така, не е умение, което всички писатели владеят.

Другата прилика е постепенната загуба на цивилизацията. Момчетата на Голдинг се превръщат от невинни същества, до опръскани с кръв, и въпреки това оставащи невинни такива. А те остават без вина, защото са извън контрола на възрастните, и защото са деца т.е. непреминали през пълният цикъл настройване на морала, който съпровожда израстването в едно съвременно демократично общество.

Второ, „Повелителят на мухите“ носи същото трагично и примирено настроение като „Властелинът на пръстените“, но книгата на Голдинг е една идея по-мрачна (или по-реалистична, според това дали сте оптимист или песимист за същността на човека.) И двата романа са продукт на антивоенните настроения в британската литература след Втората световна, което според мен обяснява въпросната прилика.

Трето, „Повелителят на мухите“ чудесно онагледява необходимостта от държавата, от законите и от наказанията при нарушаването им. Индивидуализмът и анархизмът звучат страхотно на книга, но страхът на наказанието остава най-ефективния механизъм за превръщането на индивида в член на обществото, както и за вменяване на отговорност за собствените действия.

Като цяло – добре написана и стегната книга, онагледяваща мнението на автора си за същността на човека.

Чудесни текстове по темата при Христо, и при Цонко.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s