Честно казано адмирирах издаването на тази книга, но нямах намерение да я чета. Не защото не е нужна, не защото не казва едни исторически истини, които българите не искат да знаят, а защото не смятах, че тя ще ми каже нещо ново, което да не знам, както за прехваленият граф Игнатиев, така и за другите теми, които засяга. Появиха се обаче няколко „но“-та, които все пак ме накараха да я прочета. От една страна това е неистовия вой срещу книгата, който нададоха няколко индивида от БКП/БСП, които сами по себе си са обида за Homo Sapiens и ми паднаха в очите още повече с изказванията си, които повече подхождаха на ислямски фундаменталисти, които горят книги и в никакъв случай на членове на партия, която се числи към голямото европейско семейство на социалистите. Единият, който преди време искаше да върши определени физиологични дейности, свързани с отделителната му система, върху паметна плоча на жертви на тоталитарният режим, заяви, че книгата е пълна с лъжи, без дори да я е отворил. Той или е телепат и е в главата на Инджев, или си е природно надарен дебил. Аз лично залагам на второто, защото това не му е първото подобно малоумно изказване. Другото „но“ беше една откровено „обективна“ журналистическа оценка за книгата във вестник „Труп“, „Труд“ де, която сякаш беше извадена от колонката за култура във вестник „Работническо дело“, която громи гнилия капитализъм. Та за това взех книгата и я прочетох, макар че не аз трябва да я чета, а точно питекантропите-журналисти от въпросния вестник и членовете на столетната паразитна партия.
какво ново излезе
Благой Иванов: Добрите, лошите и грозните
Това е документална книга, посветена на жанровото кино, на филми, наричани от критиката леки, но които успяват да създат свои субкултурни течения, които в много случи помитат като цунами „истинското кино“, което за пореден път показва, че това разделение е чисто изкуствено и крайно субективно. Все още си спомням мрънкането на едни критици, когато третата част на Властелина отнесе „Оскар“. Аз лично не съм от върлите фенове на трилогията на Питър Джаксън, но това си е мое мнение и прекрасно разбирам, че си е въпрос на вкус и личностна нагласа. Познавам хора, които смятат „Денят на независимостта“ за най-вликата фантастика, а за мен той е огромно разочарование.
Адриен Иънг: Небе в дълбините
“Небе в дълбините” е една от онези истории, които могат и трябва да бъдат пресъздавани в нови варианти, така че всяко поколение да ги открива в някое произведение, насочено конкретно към него. Това е роман за съзряването, за осъзнаването, че сме много повече еднакви с хората, които приемаме за врагове, отколкото различни. “Небе в дълбините” е модерен вариант на историите за герои и битки; за любов, чест и вярност към семейството; за трънливия път към порастването и мъдростта; за преодоляването на различията; за способността да надскочиш собствените си предразсъдъци, да оставиш тесногръдието зад себе си; за силата да изградиш ново бъдеще от пепелищата на миналото.
Лий Бардуго: Жената – чудо: Вестител на войната
Непременно трябва да започна това ревю с няколко уточнения.
Първо – това е роман, базиран на един от най-известните комиксови герои и оценката за книгата и историята трябва да бъде изцяло в контекста на вселената на DC, и в частност поредицата за WW, а не да се разглежда като самостоятелен фантастичен роман, и моята оценка в Goodreads е съобразена точно с това.
Второ – това не е продължение или предистория на прекрасният филм с Гал Гадот от 2017 година и няма нищо общо с него, нито с арката от филми, които DC започна с „Човек от стомана“. Това е съвсем нова история, написана по проекта „DC Icons“, стартиран от комикс гиганта. В тази поредица са ангажирани известни и обичани YA автори, които да напишат книги за Батман, Супермен, Жената-чудо и Жената-котка, които отварят съвсем нова страница от безкрайните приключения на тези герои, като ги преместват във времето, както исторически – всичко започва сега, така и чисто индивидуално като възраст – тук Даяна е на възраст от 14-15 години.
Мартин Колев: Софийски магьосници: в сърцето на Странджата
Убеден съм, че Марто се е кефил яко, когато е писал книгата, защото личи, че е вложил всичко от себе си и резултата е на лице. Втората книга е още по-добра от първата, но има един минус, ако може така да се нарече, а именно, че това е началото на нова история, която чака своето продължение. И първата книга беше с опция за продължение, но самата история там си имаше своя завършек, докато тук се стига до ключова завръзка, битките са загубени, а миналото започва да се разбулва, но развръзката тепърва предстои. Затова аз се подготвям да чакам до следващият май, за да разбера накъде ще отвее вятъра Бриян и компания, естествено ако Колев успее до тогава.
Лави Тидхар: Централна станция
Номинирана за наградата „Артър Кларк“ за 2017 и спечелила „Джон Кембъл“ за същата година. Странна, интересна и завладяваща. Много отдавна не бях попадал на читав киберпънк, който да не имитира Гибсън и въпреки това да е добър. Стилът на Лави Тидхар е подобен на този на Паоло Бачигалупи и тук светът е едно от главните действащи лица. „Централна станция“ не е толкова роман за събития, ставащи в бъдещето, колкото живо рисуване на един възможен свят.
Джордж Р. Р. Мартин: Жокери 1
Така де, докато чакаме Мартин да се накани и да пусне следващата книга от сагата „Песен за огън и лед“, може да сме доволни, че родните издатели се присетиха и за по-старите негови неща и те взеха да се появяват на български. Адмирации за „Сиела“ и за смелостта да издадат „Жокери“ – първата книга от емблематичната и много силна поредица „Wild Cards“. Идеята се ражда покрай една игра и Мартин решава да доразвие историите, появили се около нея. Той създава света с ключовото събитие и събира различни автори, които да изваят един уникален роман, изграден от десетки разкази, обединени от обща нишка. В ръцете ни е един невероятен мозаичен роман, в който отделните творби разказват от различни гледни точки една друга история на САЩ.
Приумици 