Номинирана за наградата „Артър Кларк“ за 2017 и спечелила „Джон Кембъл“ за същата година. Странна, интересна и завладяваща. Много отдавна не бях попадал на читав киберпънк, който да не имитира Гибсън и въпреки това да е добър. Стилът на Лави Тидхар е подобен на този на Паоло Бачигалупи и тук светът е едно от главните действащи лица. „Централна станция“ не е толкова роман за събития, ставащи в бъдещето, колкото живо рисуване на един възможен свят.
Действието се развива в сърцето на онова място, от което трите господстващи монотеистични религии са плъзнали по лицето на земята, говорещи за небесата, но взиращи се в хората. Сега то е портал към космоса – място, където поколения хора създават едно странно общество, което не принадлежи вече на никоя страна. Тук има роботи, има и киборги – останки от стари войни, които някога са били хора, но сега са по нещо от плът и машина, без минало и спомени, не са нужни на никой, но искат да оцелеят; киберсветове, из които бродят хора и AI създания; хората се раждат с присадки, осигуряващи им мигновен и постоянен достъп до виртуалният свят; клиники за дизайнерски деца, които са нещо много повече от това, което са заложили в тях лекарите и никой не знае какво ще направят или в какво ще се превърнат; информационни вампири, пророци и ваятели на нови божества. Има всичко това и още много идеи, някои – присъстващи само като щрихи, други, пробягващи по ръба на главите като фон, трети – появяващи се, за да обяснят някой или нещо, идеи до една интригуващи и подтикващи към размисъл.
„Централна станция“ омесва в една завладяваща, но на моменти много странна на вкус смес, изпълнена с киберпънк и религия. Лави екстраполира развитието на религиите и тяхната парадоксална устойчивост в човешкото битие. Човек е престъпил на няколко крачки в океана на Млечния път, колонизирал е Слънчевата система, а кораби, пълни със заселници пълзят към съседните звездни системи, но въпреки това хората очакват своите пророци на магарета, обрязват децата, каквато е волята на примитивно божество и успяват да съчетаят киберпространството, AI, присадките за пряк достъп до виртуалното пространство, киборгите и всички достижения на ума и науката с примитивизма на племенните мизантропни божества. Пръкнали са се и нови религии, нови пророци и нови богове, които упорито изкривяват, като черни дупки към себе си и своите абсурдизми ирационалното желание на човек за бог и вяра.
„Централна станция“ е много повече философска книга, отколкото фантастика. Тя развива светове, идеи и реалности; задава въпроси за принадлежността към вяра, клан, раса и пита какво ще стане, когато се появят нови социални формирования; но преди всичко изследва устойчивостта и оцеляването на религиите, една тема, която доста рядко се среща във фантастиката. Свикнали сме, че в бъдещето религията няма място, все пак тя е атавизъм, но все повече се убеждавам, че това човешко творение ще върви с маршови стъпки заедно с човечеството по пътя му сред звездите. Тя няма да отмре и няма да отстъпи мястото си на разума и прогреса, а ще се адаптира и един ден свещените войни ще се ширнат из космоса.
Приумици 