Убеден съм, че Марто се е кефил яко, когато е писал книгата, защото личи, че е вложил всичко от себе си и резултата е на лице. Втората книга е още по-добра от първата, но има един минус, ако може така да се нарече, а именно, че това е началото на нова история, която чака своето продължение. И първата книга беше с опция за продължение, но самата история там си имаше своя завършек, докато тук се стига до ключова завръзка, битките са загубени, а миналото започва да се разбулва, но развръзката тепърва предстои. Затова аз се подготвям да чакам до следващият май, за да разбера накъде ще отвее вятъра Бриян и компания, естествено ако Колев успее до тогава.
Изминала е година от събитията на улица „Дъждовна“. Бриян се е съсредоточил върху своето завършване, защото това е условието на неговата менторка, за да продължи обучението си като мъглик, макар да му е много трудно без амулет; тайфата му вече се състои не само от зорници, но и от здрачници, а Свилен е изчезнал незнайно къде. Междувременно животът си върви и всичко е само привидно спокойно. Миналото на младият магьосник се надига отвъд хоризонта като огромна вълна и заплахата вече надвисва над него и всичките му приятели. Нещо, случило се преди две поколения, ще се протегне през времето и пространството и ще промени коренно живота и бъдещето му.
„В сърцето на Странджата“ е наистина много добро продължение. Много от нишките, които Мартин заплете в първата част, тук не намират своето продължение, но това е заради историята, която се разиграва сега. Тази част е много по-фокусирана върху Бриян и неговото минало и почти не се занимава с магическият свят на София, освен елементите, които пряко влияят на младият магьосник, но се надявам в следващата част това да се промени, защото аз все още искам да разбера накъде водят пътищата от магичната версия на Орлов мост. Дано Мартин хване краищата на всички нишки, които пусна и в двете книги, и да изплете един интересен свят покрай приключенията на младия мъглик.
Попаднах на мнение, че тук по-скоро историята влачи по течението си героите, отколкото те да я движат и са прекалено пасивни, но това е логично и перфектно отиграно от автора. Тук Бриян и тайфата му са пионки, на обвита в мъгла карта, на игра, на която не знаят дори и условията. Някой ги насочва според своите желания, а те само си мислят, че вземат самостоятелни решения и всичко това е много добре описано от Мартин. През цялото време очаквах сенчестият играч и съм много доволен от края, който е логичен в контекста на заложените капани в миналото.
Към първата книга:
Приумици 