Иво Инджев: Измамата „Сан Стефано“

Честно казано адмирирах издаването на тази книга, но нямах намерение да я чета. Не защото не е нужна, не защото не казва едни исторически истини, които българите не искат да знаят, а защото не смятах, че тя ще ми каже нещо ново, което да не знам, както за прехваленият граф Игнатиев, така и за другите теми, които засяга. Появиха се обаче няколко „но“-та, които все пак ме накараха да я прочета. От една страна това е неистовия вой срещу книгата, който нададоха няколко индивида от БКП/БСП, които сами по себе си са обида за Homo Sapiens и ми паднаха в очите още повече с изказванията си, които повече подхождаха на ислямски фундаменталисти, които горят книги и в никакъв случай на членове на партия, която се числи към голямото европейско семейство на социалистите. Единият, който преди време искаше да върши определени физиологични дейности, свързани с отделителната му система, върху паметна плоча на жертви на тоталитарният режим, заяви, че книгата е пълна с лъжи, без дори да я е отворил. Той или е телепат и е в главата на Инджев, или си е природно надарен дебил. Аз лично залагам на второто, защото това не му е първото подобно малоумно изказване. Другото „но“ беше една откровено „обективна“ журналистическа оценка за книгата във вестник „Труп“, „Труд“ де, която сякаш беше извадена от колонката за култура във вестник „Работническо дело“, която громи гнилия капитализъм. Та за това взех книгата и я прочетох, макар че не аз трябва да я чета, а точно питекантропите-журналисти от въпросния вестник и членовете на столетната паразитна партия.

Инджев си е поставил нелеката задача да развенчае едни митове, които десетилетия са били насаждани като истина, набивани в главите на хората през целия учебен процес, а после бетонирани чрез имена на улици и унизително поклонничество, маскирано като „братска признателност“. Това не е никак лесно и както се вижда от реакциите напрво невъзможно при някои индивиди. Далеч съм от мисълта, че Инджев е докрай обективен или безпристрастен. По тази тема няма как това да се случи, не и у нас, не и в общественото пространство.

Някои мои приятели, които са доста по-ангажирани от мен политически и по-запознати исторически, не харесват това, че Иво влиза в тона на крайните русофили с тази книга, но понякога трябва да се бориш с опонента с неговите средства. Все повече се убеждавам, че разумен разговор, с доводи, тези и контратези е невъзможен с русофилите у нас. Няма как да проведеш конструктивен разговор с някой, който смята, че лозунг „Винаги с Русия! Никога против Русия!“ е връх на интелекта и не вижда заложената идейна мина в него. Той не е с нищо по-добър от: „Да нямаш друг Бог освен мен!“, „Един е Аллах и Мохамед е негов пророк!“ и „Диктатура на пролетариата!“. Все същите идеологични капани, водещи към нетолерантност, отказ от мислене и в крайна сметка агресия. Да, книгата на Инджев е агресивна, крещяща и на моменти крайна, но тя е антипод на все по-наглата прокремълска, проевразийска пропаганда, която ни залива от всякъде. Не всички спорове могат да бъдат водени по правлата на разумните дебати, понякога трябва да се спори в стила на опонента, например в стила на онова подобие на журналист, на което плащаме заплатата от данъците си.

Книгата не е само за съмнителната личност на граф Игнатиев, или за неяснотите и странностите около Санстефанският мирен договор, защото за второто кръпките личаха дори и в учебниците по соца, но бяха безпардонно замазвани с лозунги и религиозно преклонение пред СССР. Книгата е за платената любов между Русия и русофилите у нас, които стигат до крайности, като посочения по-горе лозунг и дори дотам, че поставят Русия пред България и смятат това за висша форма на патриотизъм. Говори за това, че да си русофил, не означава да харесваш руско изкуство и култура, а сляпо да вярваш в Русия и Путин и безкритично да приемаш всичко, което идва от там. Не ви ли прилича това на краен религиозен фундаментализъм? От оня, който взривява невинни и заклеймява всички, които не мислят като тях, но да не забравяме все пак кой плати и кой се гордееше с атентата в „Света Неделя“.

Адмирации за „Сиела“, че я издадоха, както и за всички други книги, посветени на наследството на тоталитаризма и специално за книгата на Каспаров, защото чухме Карпов каква помия изля от малкия екран.