Джо Холдеман: The Forever War /Вечната война

автор: Траяна

Не знам как успях да си организирам толкова много военна литература накуп през май. Може би стана случайно, може би просто набрах най-сетне сили да посегна към отдавна отлагани четива. „Кланица 5“ се оказа в пъти по-добра от очакванията ми, а „Вечната война“ ми потръгна изненадващо леко. Връзката между двете книги, не е само присъствието им в този списък, а и в пацифистичната нагласа на писателите.

В предговора на романа ще откриете потвърждение на съмнението си, че „Вечната война“ отразява умората на широката общественост от проточилата се Виетнамска война

Джордж Р. Р. Мартин: Dying of the Light / Смъртта на светлината

автор: Траяна

За почитателите на фантастиката ИК Бард са подготвили една стара, но златна класика, излязла изпод перото на Джордж Р. Р. Мартин. Всички, които са харесали „Пътешествията на Тъф“ и „Планетата на ветровете“, могат да застанат нащрек в очакване на най-новата книга от поредица ИСФ на издателството. 

Препубликувам оригиналното ревю за книгата от 2011 година, за онези, които са го пропуснали. 

От началото на годината насам поддържам строг читателски режим опитвайки  се да наваксам с по-стари фантастични романи. Образователна политика: Разреждане на ърбън фентъзи романите със „сериозни четива”. За съжаление нито една от прочетените тази година фантастики не достигна почетната позиция „мой тип книга” т.е. „книга за препрочитане”. Доволна съм, че в средата на година попаднах на такава и съвсем не съм изненадана, че авторът ѝ се оказа Джордж Мартин, който е толкова талантлив и толкова муден писател, че едновременно го обожавам и ненавиждам.

Уолтър Милър: A Canticle for Leibowitz/ Кантата за Лейбовиц

автор: Траяна

Кантата: музикално произведение за солисти, хор и оркестър, съставено от няколко части.

Соло: Да бъде човек

Шестотин години след избухването и края на третата световна война, малкото останали човеци пъплят по обезобразеното лице на планетата в компанията на лешояди и в конкуреция с мутантите. След поствоенната чистка срещу всички „учени“, мракът на суеверието отново е стиснал в прегръдка човечеството. Единствено католическият монашески орден на свети Лейбовиц се опитва да търси и записва отделни научни текстове, дотолкова откъслечни и безконтекстни, че са просто безмислени.

Благоговението на послушника Франсис към схемата начертана от блажения основател на ордена, може да ви накара да му простите простодушната вяра и невежество. 

Блуждаене в мрака или здрависване с лявата му ръка

Автор: Траяна

Едва ли има любител на фантастиката, който да не е чел или поне чувал за „Лявата ръка на мрака“ от Урсула Ле Гуин. Отличен с „Хюго“ и „Небюла“, преведен на десетки езици и преиздаван в поне 95 издания (толкова са само описаните в Goodreads), от 1969 година насам романът остава крайъгълен камък на жанра. На български е публикуван в самостоятелно книжно тяло в поредицата „Галактика“, и съвместно с другите романи от Хейнския цикъл в поредицата „Велики майстори на фентъзи и фатастика“ на ИК Бард.

На планетата Гетен (или Зима) е изпратен първият посланник на Вселенския съюз – Гентли Ай. Съюзът обединява човешките същества обитаващи различните планети, и целта му е да тласка човечеството към обмен на знания. Гентли трябва да убеди гетенейските владетели, че съюзът няма за цел да узурпира властта им, а да ги приобщи към идеята за прогреса.

Класическата фантастика: „Дюн“ от Франк Хърбърт

автор: Траяна

Ако отворите списъка на прочетените и ревюирани книги, ще забележите, че чета всякакви нови, известни, и не толкова, автори. В същото време постоянно отлагам класическите заглавия от жанра на фантастиката и фентъзито за по-натам. Дълбоко съм убедена, че масово харесваните и превъзнасяни книга ми носят разочарования. За този ми предразсъдък допринесоха „Играта на Ендър“ и „Книга за новото слънце“. Очаквах „Дюн“ да бъде нещо изключително досадно, още повече, че имам бегли спомени за нискобюджетната екранизация с Кайл МакКлоклън, в която героите си мислеха на глас. Само мъжът ми знае колко пъти ми е повтарял, че трябва да прочета този роман, и колко пъти съм отлагала за по-късно.

И миналия месец най-сетне се престраших.

Франк Хърбърт ми нанесе десен прав, всъщност, не: получих позорен плестник по снобарското си читателско его.

Кристофър Прийст: Островитяни

автор: Искрен Зайрянов (Nerksis)

Когато бях дете, много обичах да подреждам един пъзел (тогава му казвахме картинна мозайка), който се казваше „Български народни приказки”. Характерното за него е, че почти няма фон, а там където все пак го има, то той участва в разказването на историите. А най-хубавото е, че повечето парченца съдържат фрагменти от няколко приказки, и така всяко едно от тях, при поставянето му попълва, и своята, и някоя съседна приказка. Поставяш малкото криво изрязано късче картон и изведнъж „Косе Босе” и „Дядо и ряпа” придобиват завършеност, разказани са. Продължаваш да добавяш части, и приказките постепенно се появяват, вече не звучат като отделни истории, а са като снимка на един чуден и красив свят, като прозорец към българския вариант на Фантазия.

„Островитяни” е точно като този пъзел. Може да четете книгата последователно, започвайки от първата страница и продължавайки към последната. Може да я чете и като сборник с разкази, разбъркано, като си ги избирате по дължина, по заглавие, в зависимост от настроението, или от времето ви. Но който и начин да изберете, когато приключите книгата, ще трябва да я прочетете отново, за да могат множеството дребни детайли, които сте пропуснали при първото четене, да изпъкнат и да донарисуват островите, хората и историите, за които става дума в книгата

Добре дошли в Архипелага на сънищата. Един странен и необятен свят, който може и да е криво огледало на нашия (със сигурност ще откриете много аналогии), но може и да не е. Това е планета на която има два континента. Северният е съставен от множество враждуващи държави, които водят войните си на Южния. По пътя си войниците прекосяват многото острови, опасващи цялата планета от двете страни на екватора, които са неутрални по отношение на континенталните държави и на конфликтите им.

Архипелагът е огромен, и никой не знае колко са островите, къде са точно географски, или как точно изглеждат. Тук има аномалии, които правят невъзможно съставянето на точни карти, и правят пътуването към дадена цел, рисковано начинание. Просто може и да не стигнеш до там, за където си тръгнал.

Филип К. Дик: Мечтаят ли роботите за електроовце?

На великолепната корица на българското издание стои заглавието на екранизацията „Беглец по острието“. Едно, трябва да признаем, също толкова впечатляващо заглавие колкото и това на романа. Ако трябва да избирам кое е по-добро – филмът или книгата, – бих попитала защо изобщо си мислите, че става дума за същото произведение. Като изкючим ноар постапокалиптичната атмосфера и имената на героите, двете произведения делят малко общи характеристики. С други думи, ако сте гледали филма, той няма да ви развали удоволствието от прочита, стига да не очаквате „още от същото“. Ако не сте го гледали – марш да го сторите, защото е един от най-хубавите на Ридли Скот.

„Мечтаят ли роботите за електроовце?“ ни хвърля в свят-боклучарник, покрит с радиоактивен прах.