автор: Dilvish the Damned
„Марсианецът” е (позакъснял) дебют на американеца Анди Уеър. Първоначално публикуван безплатно на сайта на автора, а през 2011 г. и в „самиздат”-платформата на Амазон, две години по-късно правата за романа са откупени от Crown Publishing Group, а опцията за заснемане – от 20th Century Fox.
И с пълно право!
От доста време – от юношеските си години – не бях чел приключенска фантастика, която да е едновременно добре написана, логично обоснована и надъхващо увлекателна, а и тогава болшинството подобни книги бяха произведения на класиците в жанра – Суифт, Стивънсън, Верн, Уелс, Лондон. Е, Анди Уеър не е това ниво, но явно има амбицията да стане.
Концепцията за „робинзониада” във всевъзможни среди е доста широко експлоатирана във всички мислими изкуства, и основните моменти на „Марсианецът” също са вариант на добре познатият конфликт „Човекът срещу Природата” (без Беър Грилс и продуктово позициониране). Предимството на Уеър е в обширното проучване на марсианските програми на НАСА, което пропива всеки сюжетен елемент – от завръзката, през различните ключови победи и поражения в борбата за оцеляване на Марс, до (потенциалния) хепиенд.
Вниманието към дори най-малките подробности е огромен плюс на книгата: всяко действие звучи като достоверно ареонавтско решение, а всяка стъпка е съпътствана от множество непредвидени от Марк Уотни, машинен инженер и ботаник, спънки. За мен – но подозирам, че ще съм малцинство – беше удоволствие да проследя хода на мисълта на Марк Уотни при всеки един сблъсък. В повечето случаи именно въпросните разсъждения дават някоя и друг троха лична информация за Уотни, поне в началото на романа. Разбира се, хуморът също помага – и от личен опит мога да кажа, че Анди Уеър е успял да предаде специфичното инженерско чувство за хумор.
Разбира се, както всеки дебют, и този е доста далеч от идеалният роман. На първо място повечето читатели най-вероятно биха се отегчили от всички гореупоменати технически подробности, с които е пълна всяка страница. Самият главен герой, Марк Уотни, също търпи доста критика. Не мога да повярвам, че някое човешко същество е в състояние да бъде оптимистично настроено за съдбата си 687 дена подред, та ако ще да е на главния площад на Шамбала – не звучи убедително, и толкова. Липсата на описани емоционални изблици у човек, намиращ се сам-самичък на далечна планета без средства за комуникация, придава определени психопатични наклонности на образа, които авторът очевидно се стреми да избегне. Лошо впечатление оставя също така подборът на уменията и наклонностите на героя – deusexmachina прозира на повече места, отколкото е здравословно за научно-фантастичен роман.
В заключение, въпреки изброените недостатъци, горещо препоръчвам „Марсианецът” на всички, които са били запленени от „Островът на съкровищата”, „Две години ваканция” и други разкази за борбата на Човека срещу различни екзотични Природи.
Благодарим на издателство „Бард“ за предоставената ни за ревю бройка.
Много точно казано. И мен ме подразни фактът, че Марк Уотни да се шегува при всяка една потенциално смъртоносна спънка по пътя си – колкото и позитивен характер да е един човек, всичко се променя след една година в пълна изолация. Моментите с монотонно описване на рутинни действия също бяха повечко, но като цяло само това мога да измисля като негативи. Общите ми впечатления са, че това е една от най-интересните, информативни и държащи в напрежение съвременни фантастики, които съм чел.
ХаресвамХаресвам
А може би, героят точно затова се шегува – за да си повдига доброто присъствие на духа, особено когато няма особени причини за оптимизъм. Депресивните и шизоидни състояния са здраво обхванали света, но може би авторът иска да каже, че само определени индивиди със здрави нерви, хладнокръвен темперамент и безкрайно и дори неуместно чувство за хумор, оцеляват в такава враждебна среда, без помощ отникъде. Не е случайно, че в действителността – точно двама холандци избраха да заселват Марс, със специален отбор. Робинзон също е твърде спокоен образ, който не изпада в депресия, а се адаптира към промените, въпреки изолацията, без да чака помощ отвън.
ХаресвамХаресвам
Тъй де, ама Робинзон си имаше човешки контакт с Петкан и все пак беше на Земята, а не абсолютно сам на опасна планета. 🙂 Прекомерният оптимизъм в случая е по-скоро натрапчив.
ХаресвамХаресвам
Pingback: И сам „Марсианецът“ е воин | Аз чета
Pingback: "МАРСИАНЕЦЪТ" НА АНДИ УЕЪР | Книжен Петър
Pingback: „Марсианецът“ на Анди Уеър | Книжен Петър
Pingback: Анди Уеър: Артемида – Приумици