Колко пъти сте чували израза „Библията промени живота ми!!!“?! Аз лично много, дори прекалено много и продължавам да го чувам. Беше през 90-те години, когато, след като много хора заговориха за религия, вяра, християнски и православни ценности, за нуждата от религия, за силата на Библията, аз реших да я прочета. Поръчах си едно издание, наречено „Библия за деца“, прочетох и никак не бях впечатлен. Не открих любов и хуманност в тази книга, нито видях образа на някакъв любящ и всемилостен бог. Тази митология за мен беше мрачна, изпълнена с насилие и смърт и с много, ама наистина много човеконенавист и антихуманизъм. Дори адаптираната версия за деца ми се стори като хорър роман и реших да видя какво е положението с пълната версия. Прочетох я и оттогава съм я чел общо 3 пъти и това наистина ми промени живота – окончателно се убедих, че институционализираната религия е нещо зло за хората, за свободата на мисълта, на духа и на индивида.
Сетне, запален от различните митологии, особено от онези, които днес са официални деноминации в редица държави и са в основата на кървави военни и социални конфликти, прочетох и „Книга на Мормон“, голяма част от гностичните евангелия, започнах и Корана, а нейде имам и превод на Тората – и колкото повече четях, толкова повече се убеждавах, че старозаветният Бог е човешко творение, създаден по образ и подобие на най-лошите черти у мъжката част от населението на едно малко късче земя, което претендира да е съсредоточие на духовност и божие откровение. Хъчинс защитава и доказва точно тази теза, до която бях стигнал и аз, а все още не знаех за зверствата, причинени от християнството, а ислямският фундаментализъм все още не беше предприел своята версия на кръстоносните походи към цивилизацията и хуманността.
Прочетох и „Златната клонка“ и „Фолклорът в Стария завет“, страхотни трудове, които хвърлиха светлина върху много от противоречията в светите книги и си обясних как са възникнали тези шовинистични, сексистки, расистки и крайно нетолерантни религии. Още по-късно трудовете по еволюционна биология, които четох, обясниха и много от „моралните“ норми, залегнали в тези религии, засягащи семейството, брака и сексуалните отношения, които, както се оказа, нямат нищо общо с откровение, а са пряко следствие от половия отбор, и защо религиите неистово се борят с Дарвин като техен смъртен враг.
За всичко това Хъчинс говори в книгата си, която е апел към човешкото у човека, към хуманното у всеки от нас, към любовта, която изпитваме към семейството си, към приятелите си и която религията иска да обсеби и канализира за свои цели, в русло, което може да я превърне от съзидателна сила в смъртоносно оръжие.
Страхотно е, че на книжния пазар се появяват книги като „Бог не е велик“ на Хичънс, и то точно във време, когато изпразнени от морално съдържание изрази, като „религиозен морал“, „изконни християнски цености“, „мъдростта на светите книги“ и „опасността от политика и наука без религия“, стават все по-популярни, а секуларизмът отстъпва пред популизма и идеята за повторно сливане на светската с религиозната власт. Лошото е, че тази книга няма да бъде прочетена от хората, искащи неистово вероучението да влезе задължително в училищата, или от разни „патриоти“, искащи сляпо обвързване с мъже в рокли, които плещят същите глупости като аятоласите, но за сметка на това са от „правилната“ религия, които искат забрана на музика, филми и еднополовите бракове, но пък се отдават на хомосексуализъм.
„Бог не е велик“ е книга за злото у хората, за нетолерантността, сексизма, насилието, расизма, садизма и институционализираното робство, маскирани като висши духовни ценности. Хичънс не е голословен, а привежда планини от примери – като се започне от фалшивата святост на Майка Тереза и нейните чудеса, мине се през кървавите разпри както между отделните религии, така и между техни деноминации в спор коя е най-правилната, и се стигне до потресаващото двуличие на християнските свещеници, които не само не защитиха Рушди при издаването на смъртната му присъда от аятоласите, но публично осъдиха „Сатанински строфи“ и автора. Явно са действали с идеята, че трябва да се поддържат, и защото и те, и другите много мразят свободата на словото и разсъждението като нормален процес на всяка мислеща личност, което ме навежда на логичния въпрос – ако Монти Пайтън сега искаха да снимат „Животът на Браян“, дали няма да бъдат нападнати, заклеймени и спрени от „благите християни“?
Кристофър изобличава и една от най-често тиражираните лъжи на 20 век, а именно че комунистическият строй е атеистичен режим, а той всъщност е поредната форма на институционализирана религия, но за да се наложи над предшестващата я, той е длъжен, както са постъпили и християнството и исляма, да я отрече като лъжлива. Комунизмът си има всички атрибути, характерни за християнството – свети книги, написани от пророци; иконите във всяко учреждение; свещени храмове със задължителни сбирки и проповеди; мощите на светци, пред които са длъжни всички да се покланят; изповядване на парадигмите за непогрешимост, за единствен правилен път, гарантиращ спасение, и крайна нетолерантност към инакомислещите; звена на света инквизиция; неистово желание за тотален контрол дори над мислите на миряните; многобройни строги морални правила и норми, които са невъзможни за спазване и гарантират единствено неминуемото стъпване в грях. Крещящ пример е режимът в Северна Корея, а ако се върнем по-назад и погледнем управлението на Сталин, който е семинарист, много ясно се вижда как той е устроил държавния апарат по схемата на божественото царство, изградена от църквата.
Това е една прекрасна, но едновременно с това много тъжна и необходима книга. Не е нормално, не е морално в началото на 21 век в западния, в цивилизования свят, където религията би трябвало да е отделена от държавата, да се толерират зверства към деца и възрастни хора, само защото те са свещени ритуали на някоя религия. Хъчинс посочва много случаи и примери, които са отвратителни, но които се толерират в името на правото на вероизповедание. Педофилията е забранена, но в контекста на религиите е нормална и богоугодна; осакатяването на деца е престъпление, но в името на Бог е разрешено; отнемането на живот е смъртен грях, дори според религиите, но когато се убиват неверници, е кръстоносен поход или джихад; всички религиозни личности имат право да тръбят за грях, да призовават за забрана на неща, които те не практикуват, но искат забрана на гласовете, които ги критикуват.
