Установявам, че писането на ревю за роман от Рей Бредбъри, е като да плетеш ризи от коприва (прощавай, Елиза): бавно и мъчително занимание, резултатът от което е някакво бегло подобие на това, което си искал да направиш.
Още със заглавието Бредбъри обещава поетична приказка за Злото. И Злото не са уродите от страховит панаир, опънал пъстрата си тента в покрайнините на заспалото американско градче, нито пък надвисналия като лешояд Хелоуин с магичната си мощ. Въпреки че Рей Бредбъри ги обрисува с такава любов към финия зловещ детайл, че напомня на картините на Караваджо.
Злото отново са скритите мисли на иначе добрите хора, онези мисли, които идат в три след полунощ и трудно си тръгват – несбъднатите мечти, носталгията по отминалата младост, широко отворените момчешки очи, които нетърпеливо се впиват в порастването.
Но „Нещо зло се задава“ е история също така и за доброто, за саможертвата, за приятелството, за възмъжаването и за обичта. Отново Бредбъри доказва своята вяра в човечеството и в силата на дружбата. Дори и ви да звучи леко наивистично, не я подминавайте презрително – това е фентъзи класика, която краси всяка уважаващ себе си класация за жанра.
Да говоря повече за романа е излишно: любимата тема на Бредбъри за различните възрасти на момчето (защото то си остава момче дори и с побеляла коса), за светлата и тъмната страна на всяка постъпка и мисъл, фантастичен сюжет, разказан с магичното слово на стария майстор.
Препоръчително (октомврийско) четиво.
Приумици 