Брандън Сандърсън: Последната империя

автор: Траяна 

Става ми голям кеф, когато няколко последователни книги са еднакво добри, макар и по различни причини. И ми става много криво, че всъщност осем часа дневно, пет дни в седмицата, трябва да върша нещо, което ми пречи да чета двойно повече такива книги. Всъщност, искам да се науча да спя само по четири часа в денонощието, но към края на втората седмица на подобен режим грохвам.

Ако сте фен на епичното фентъзи, но четете единствено на български, вероятно за пръв път сте чули за Брандън Сандърсън, когато стана ясно, че ще довършва „Колелото на времето”. За щастие на българският читател ИК „Бард” избраха да публикуват и самостоятелната му трилогия „Мъглороден”. Не съм фен на първата поредица, но определено станах такъв на втората.

Да си дойдем на думата: „Последната империя” е много, много добро фентъзи, което би се харесало на голям кръг читатели. Преди всичко, защото темпото не се забавя в нито една от сцените – ако нямаме битка, то имаме преследване или момент на върхово напрежение (като ония сцени от уестърните, които са озвучени от Енио Мориконе). Въпреки многото разговори в романа – близо половината обем.

Последната империя е наречена така, защото преди хилядолетия на трона сяда безсмъртния лорд Владетел, за който се предполага, че е спасил човечеството от апокалипсис. Заедно със спасението обаче идват  вечните нощни мъгли, населени с чудовища, и постоянно сипещата се от небето пепел, унищожаваща растенията. Лорд Владетеля притежава всичко – и земята, и хората които я обработват – скаа (крепостни). Благородниците си имат своята роля в кастовата система на Последната империя основно като робовладелци, само дето робите са им отдадени на концесия. Друга част на обществото са бюрократите – Принудителите са ефективната административна система, която следи за спазването на закона във всичките му форми, а Инквизиторите, както се досещате, са екзекуторите.

Един от основните закони наложени от императора е този за чистите генетични линии – не е разрешено никакво джиджи-биджи между скаа и благородници. Основно защото магическите умения са наследствени и запазени за аристократите, а е някак си рисковано безправен човек да се сдобие със сила.

Точно такъв мелез е един от главните герои в романа – Келсиър, Оцелелият от каторгата в Хатсин, си набира разбойническа банда, с безумния план да превземе столицата на Последната империя и да освободи скаа от подтисничеството. Келсиър е мъглороден – аломансър, способен да поглъща и „гори” всичките познати видове метали, и да ги използва за определен тип магия. Покрай набирането на членовете на групата, той забира и отраслата по улиците Вин, която също се оказва мъглородена.

Голяма част от книгата описва чиракуването на Вин, през недоверчивия й поглед на постоянно малтретирано дете. Детайлните инструкции към нея по време на обучението й са идеалния начин да се запознаем със строгата магическа система. Сандърсън е много внимателен и подреден писател, който не прави грешки в строго определените правила на собствения си измислен свят. Ако наистина искате да научите повече за начина, по които функционира света на „Последната империя”, можете да погледнете тази много подробна публикация на RRSunknown.

Наред с обучението на Вин, имаме тумба интересни второстепенни герои, планиране на мащабен бунт, доза романтика и красиво описани битки между аломансъри.

„Последната империя” получи от мен най-високата възможна оценка, защото е логичен, подробен, с оригинален сетинг, с добро темпо и доста изненади роман. Наред с това е изцяло завършено произведение, което не задължава читателя да чете и продължението. Само го надъхва за това. Много, много се изкушавам да подхвана втората книга веднага, но Чайковски ме зове от доста време насам.

Поредица „Мъглороден”

1. Последната империя
2. Кладенецът на възнесението – ревю
3. Героят на времето – ревю
поправка: (4.) Сплавта на закона – извън оригиналната трилогия