Джаксън Пиърс: Червените шапчици – откъс


На 10/10/11 от издателство „Колибри“ очакваме нова ърбън фентъзи книга от американската писателка Джаксън Пиърс. Ревю ви обещавам в най-скоро време  – към момента все още ловя върколаци, заедно със сестрите Скарлет и Роузи Марч.😉

Откъс от романа любезно ни бе предоставен от издателството. Enjoy и моля не копирайте на поразия – всички права са запазени за преводача и издателя.

Джаксън Пиърс „Червените шапчици“

откъс

превод: Деян Кючуков

По този път никога не минават непознати, помислиха си едновременно сестрите, докато човекът вървеше към тях. Във всеки случай не и непознати в делови костюми – просто нямаше причина да са тук, насред нищото. Обаче този беше тук и на всяка стъпка изпод краката му се вдига­ха облачета прах, които после се посипваха в маншетите на безупречно изгладения му панталон. По-голямата сестра вдигна вежда и се доближи до бялата ограда, докато по- малката довършваше черешовата близалка, вече полураз­топена от следобедното слънце.

Мъжът най-сетне стигна до тях и спря, кимна за поз­драв.

– Здравейте, дечица – рече с благ глас.

Слънцето блестеше в лъскавата му руса коса и хвърля­ше тънки сенки върху лицето му, вече с леки бръчици.

– Аз съм на единайсет – отвърна с достойнство по-голя­мата сестра, вирнала брадичка.

– Извинявайте! Здравейте, млади дами – поправи се мъ­жът с усмивка.

В отговор голямата сестра се врътна и се престори, че не го оглежда. Празничната ѝ рокля се изду като червена гъбка. Докато я наблюдаваше, усмивката на мъжа се стопи. Погледът му потъмня, усмивката се превърна в гримаса и той облиза устни по такъв начин, че на голямата сестра ѝ се сви стомахът. Тя спря насред пируета и хвана лепкавата ръка на сестра си, издърпа ѝ близалката и я стисна здраво като оръжие.

– Майка ви у дома ли е? – попита мъжът, отново с лю­безна усмивка на лицето.

– Майка ни не живее тук – отвърна малката сестра и подритна едно глухарче. – Имате странни очи – добави тя, примижала срещу слънцето, за да види по-добре лицето на мъжа.

Ирисите му бяха с червеникавокафявия цвят на есен­ните листа.

– Шт, Роузи! – смъмри я сестра ѝ и направи крачка на­зад.

– Нищо, нищо – рече мъжът и пристъпи към тях. – Това е за да виждам с тях по-добре хубавите ви личица, милич­ките ми. А татко ви у дома ли си е? Или брат ви?

Голямата сестра поклати глава, черните къдрици се раз­мятаха по раменете ѝ.

– Но баба ни е в къщи.

– Бихте ли я повикали, ако обичате?

Голямата сестра се поколеба, като го преценяваше с по­глед. Накрая кимна сухо и се обърна към малката къща зад гърба си.

– Ома Марч! Един човек те търси!

Никакъв отговор.

Ома Марч! – извика по-силно тя.

Вратата се отвори силно и се блъсна в лехата с гербери, посадени точно пред къщата. Ома Марч застана на прага с престилка на маргаритки, наръсена с брашно от торта­та, която правеше за рождения ден на съседското момче. В двора отекнаха звуци от телевизора, мелодията на теле­визионната игра „Познай цената“ се набърка в песента на птичките по околните дървета.

– Какво има, Скарлет, мила? – попита спокойно тя, не беше от избухливите.

Скарлет дръпна Роузи към къщата.

– Там има един мъж. Непознат – отвърна Скарлет с нотка на предупреждение в гласа, докато се шмугваше по­край баба си в къщата.

Вътре Роузи се пльосна пред малкия телевизор в кух­нята, но Скарлет остана зад широкия гръб на Ома Марч, стиснала в юмрука си червената близалка.

– О – рече Ома Марч, погледна изненадано непознатия и махна престилката, под която носеше сини дънки.

– Добър ден, госпожо. Представител съм на „Ханау Си­трус Гроув“. Бихме искали да разширим бизнеса си, пред­лагаме цитрусови плодове по домовете. Плаща се при дос­тавката след три до шест седмици. Да ви покажа ли нашия каталог?

– Цитрусови? Нещо като портокали? – попита Ома Марч с немския си акцент.

Тя махна на мъжа, той отвори бялата портичка и се за­пъти към жената с протегната за здрависване длан.

– Да, госпожо. Портокали, грейпфрути, мандарини – мъжът стисна ръка на Ома Марч, ръкавът на тъмносиньо­то му сако се дръпна и откри странен черен знак на китката.

Скарлет присви зелените си очи, за да го разгледа по- добре. Беше стрела, но не приличаше на татуировките на дърводелеца, който живееше надолу по пътя, а сякаш бе като оцветяване на самата кожа.

Ома Марч проследи погледа на Скарлет и изведнъж ус­тата ѝ се стегна в права линия. Въздухът замря. Искрящите очи на търговския пътник се замъглиха от същото злове­що изражение, както по-рано, когато бе погледнал Скарлет откъм пътя.

– Нямаме нужда, господине, благодаря – каза Ома Марч с внезапна твърдост в гласа.

Отначало никой не помръдна, което напомни на Скар­лет за начина, по който кучетата стоят като вцепенени непосредствено преди да се сдавят. Търговският пътник облиза отново устни и изгледа Ома Марч няколко дълги секунди, после устата му взе да се разтегля в бавна пълзяща усмивка.

–  Сигурна ли сте? – попита, докато тя затръшваше вра­тата.

Веднага щом резето щракна, тя се извърна към тях с пребледняло лице, на което очите се открояваха като бле­дозелени дискове. Скарлет се сепна, като видя баба си с та­кова непознато изражение. Близалката падна на пода.

Versteckt euch! – прошепна дрезгаво Ома Марч и посо­чи припряно към спалнята си в дъното на къщата.

Скрийте се веднага!

Роузи заряза телевизора и стисна уплашено ръката на сестра си. Скарлет отвори уста да поиска от баба си обяс­нение, но преди да успее да намери думите, отвън долетя дрезгав гърлен вой. Кръвта на Скарлет се смръзна.

Ома Марч залости с трясък вратата с дървена греда, вдигна през главите им един от яркожълтите кухненски столове и подпря с него дръжката на бравата точно преди тя да започне бясно да мърда.

Schatzi, съкровища мои, няма да ви дам на него! – из­ломоти тя сподавено като молитва. После се хвърли към телефона и започна да набира. – Чарли? Чарли, един от тях е тук, отвън – зашепна трескаво Ома Марч на стария Рей­нолдс, дърводелеца, който живееше надолу по пътя. – О, Господи, Чарли, побързай – помоли го тя.

След това тресна слушалката и с цялата си тежест взе да тласка дивана, за да барикадира вратата и с него.

Отвън долетя поредният дрезгав вой, последван от не­истово драскане по вратата.

Ома Марч извърна рязко глава към внучките си. Насъл­зените ѝ очи гледаха умолително.

– Скарлет! Не се тревожи за мен. Вземи Роузи и се скрийте!

Скарлет кимна. Тя хвана сестра си за ръка, дръпна я в спалнята и затръшна вратата. Те се мушнаха в ъгъла меж­ду леглото и библиотечния шкаф на кълбо от преплетени ръце и крака и там притихнаха, вдишвайки прохладния аромат на перилен препарат и мускусния дъх на стари кни­ги по философия. От другата стая се чуваше стържене, до­като Ома Марч се бореше с дивана. Отново пресипнал вой, след това остър трясък и звук от пороя трески от вратата, посипали се по пода.

Ома Марч закрещя неистово на немски, но крясъците ѝ бяха заглушени от грохота на събаряни и разбивани мебе­ли, раздирана тапицерия, дрънчаща посуда. Скарлет пре­хапа долната си устна с такава сила, че тя прокърви.

И след това тишина – зловеща тежка тишина, която заля къщата и удави крясканиците на участниците в „По­знай цената“.

Сестрите се долепиха една към друга почти като огле­дални образи, телата им се притискаха толкова силно, че сърцата им сякаш станаха едно общо, туптящо помежду им. Роузи пъхна малките си пръстчета в гъстата черна коса на Скарлет и зарови лице във врата ѝ. С едната си ръка Скарлет галеше успокоително главата на сестра си, с дру­гата опипваше под леглото за нещо, каквото и да е, с кое­то да си послужи, за да се отбраняват. Нещо по-сигурно от близалка. Тя потръпна, когато сянка препречи ивицата светлина под вратата. Най-сетне пръстите ѝ напипаха под леглото гладката дръжка на ръчно огледало.

Оттатък вратата сянката замърда напред-назад, на все­ки няколко стъпки се чуваше запъхтяно ръмжене и дра­скане с остри нокти по дъсчения под. Скарлет гледаше като хипнотизирана и се сепна, когато стъпките внезапно спряха. Сянката натисна дървената врата с такава сила, че сякаш щеше да я разцепи с тежестта си. Роузи изпищя, а Скарлет удари силно огледалото в нощното шкафче и го счупи. С треперещи пръсти извади от рамката най-голе­мия къс стъкло.

Алуминиевата топка на бравата се завъртя съвсем бав­но, та Скарлет за миг си помисли, че това е баба им, която идва да ги провери, както често правеше, преди да си лег­не. Тя замижа. Това е Ома Марч. Аз не съм тук, Роузи не е тук, и двете сме в леглото. Но щом вратата се открехна, си наложи да отвори очи и стисна зъби, като видя пълни­те бузки на Роузи все така да се тресат от страх пред нея. Вратата се открехна още, още, растящият сноп светлина ги издирваше в тъмното. Общото сърце помежду им заблъска лудо, когато вратата най-сетне се отвори напълно и те бяха изложени на светлината, безпомощни да се скрият от открояващия се в рамката силует.

Това беше той, търговският пътник, но същевремен­но… не беше. Още беше с лъскавата руса коса, но сега тя бе разпръсната на снопчета по тялото му като петна от някак­ва болест. Очите му бяха грамадни и кухи, устата – разкри­вена и разтегната, сякаш бе опъната назад, с оголени два реда дълги остри зъби. Гърбът му беше като пречупен, ра­менете прегърбени, а краката присвити. А стъпалата му… ужасните нокти бяха дълги и извити на куки, те оставяха дълбоки белези по дъсчения под, докато бавно пристъпя­ше към момичетата.

Той се приведе, за да мине през вратата, и с плавно пре­образяване изгуби и последните черти, които го оприлича­ваха поне донякъде на костюмирания търговски пътник. Поне отчасти на човешко същество. Носът му се издължи и се превърна в муцуна, устните му се разтеглиха още повече. Той отпусна ръце – не, лапи – на земята, гъста мазна козина покри цялото му тяло. А миризмата… От съществото – от вълка – се носеше мъртвешка воня на разложение, от която на сестрите им призля. Той ги изгледа гладнишки, със зло­веща възхита в погледа.

Скарлет преглътна с усилие и стисна парчето огледало с такава сила, че то се вряза в дланта ѝ. Тя потисна напира­щите сълзи, енергията в краката я таскаше към бягство, а водещият на „Познай цената“ продължаваше да нарежда нещо за мебели за трапезария, сякаш нищо не се беше слу­чило, сякаш зад гърба на чудовището не се виждаше тяло­то на баба ѝ на пода.

Тя се взря в злите червеникави очи на звяра и той вирна краставата си муцуна. Преди да осъзнае какво прави, Скар­лет тикна Роузи под леглото и скочи, вдигнала парчето ог­ледало пред себе си като нож. Тя направи крачка напред, после още една, докато се озова толкова близо до чудови­щето, че зловонният му дъх я задави. Вълкът отвори уста, острите зъби и окървавеният му език се насочиха към нея. Една мисъл се бе загнездила в съзнанието на Скарлет и тя си я повтаряше отново и отново като припев, като молит­ва: „Само аз останах да се бия, затова сега ще те убия.“

Copyright © издателство "Колибри", 2010

One thought on “Джаксън Пиърс: Червените шапчици – откъс

  1. Не зам защо точно, но откъсът не ме вдъхновява. Предполагам, защото трябва да си много тъп върколак, че да блъскаш по барикадирана врата, когато наоколо има толкова много прозорци, но може и просто стилът на писателката да не ми допада…

    Like

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s