Кристофър Прийст: Престиж

автор: Траяна 

Колкото повече уводи написвам и изтривам на това ревю, толкова повече се убеждавам, че просто трябва да да бъда пряма и кратка за тази книга.  Несъмнено щях да ѝ се насладя много повече, ако не бях гледала филмовата продукция от 2006 г. Уви, една от големите изненади ми беше известна, но пък това не ми попречи да бъда удивена от друга нишка на сюжета, която не си спомнях. Разбира се – препоръчвам книгата преди филма, основно за да се насладите на темите, които няма да намерите в екранизацията.

Като същински майстор-илюзионист Кристофър Прийст подготвя сцената и подбира правилното време за своето изпъление. Деветнайсти век е века, в който работят Пастьор и Менделеев, Тесла и Едисън се съревновават, а Худини и Маскелайн удивляват публиката си. Науката тепърва започва да измества магическите практики. Спиритичните сеанси са също толкова популярни, колкото и научните лекции. Сценичното изкуство все още не е променено от видео и аудио записите. Прийст застава пред читателите и разтваря длани за да покаже уж проста история за ревностното съперничество между двама фокусника през този удивителен век на промени.

Дневникът на първия  – интуитивния творец, който разбира как и защо работи илюзията,

Дан Симънс: Падането на Хиперион

автор: Траяна 

Втора книга в четирилогия, на която не ѝ личи, че е втора. Дори бих могла да кажа, че „Падането на Хиперион“ ми допадна много повече от предходния роман, главно паради факта, че най-после имаме обединен сюжет, с ясно отграничени начало, развитие и апогей.

Дан Симънс е успял да създаде огрoмна поема за съдбата на поклониците, която един от героите му по-късно действително ще напише. Имам усещането, че идеята на писателя тук вече е изпристализирала и се е оформила в стегнат разказ, залагащ на изнeнадите. На част от философските въпроси, зададени в „Хиперион“ ни се отговаря директно, други са оставени за разглеждане по-натам в четирилогията, а може би Симънс ще остави читателите сами да си потърсят отговорите.

Ако трябва да съм честна, не срещнах нещо наистина оригинално в книгата – основният конфликт, заложен в „Падането на Хиперион“, е често срещан в различни варианти в научнофантастичните произведения. В чисто стилистично отношение книгата, разбира се, отстъпва на „Хиперион“.

Дан Симънс: Хиперион

автор: Траяна 

Чудя се за кого ли го пиша това ревю и откъде да го подхвана…

За почитателите на фантастиката „Хиперион“ е вече отдавна прочетена книга; книга, за която са изписани куп ревюта и мнения, в по-голямата си степен възхваляващи. На тези хора най-много да им припомня, че някога са чели тази книга, и че примерно им се иска отново да извадят червеното томче от колекцията си, или че навремето са го заели от близък приятел, и че може би е време да го върнат и да си купят свое копие.

За тепърва откриващите жанра читатели това ще е четивото, към което рано или късно ще посегнат, защото ще се натъкнат на сравнения с него, на препоръки, на списъци с фантастични книги, в които „Хиперион“ неизменно е в топ 10.

На интелектуално ниво разбирам целия шум прокрай този роман. Навсякъде се твърди, че той е възродил изпадналия в ступор жанр в началото на 90-те. А всъщност Дан Симънс създава една популярна книга. Казвам „популярна“ в смисъла на „предвидена за широк кръг читатели“. Определено за англоезичните читатели. (Оставаме в неведение дали останалата част от света харесва, или разбира, алюзиите и препратките на Симънс към изучаваните в американските университети писатели и поети). 

Джордж Р. Р. Мартин: Гибелта на светлината

От началото на годината насам поддържам строг читателски режим опитвайки  се да наваксам с по-стари фантастични романи. Образователна политика: Разреждане на ърбън фентъзи романите със „сериозни четива”. За съжаление нито една от прочетените тази година фантастики не достигна почетната позиция „мой тип книга” т.е. „книга за препрочитане”. Доволна съм, че в средата на година попаднах на такава и съвсем не съм изненадана, че авторът ѝ се оказа Джордж Мартин, който е толкова талантлив и толкова муден писател, че едновременно го обожавам и ненавиждам.

Dying of the Light е първият опит на Джордж Р. Р. Мартин в дългата форма. Бих казала доста успешен предвид факта, че творбата му е сред финалистите на Хюго и наградите на сп. „Локус” през 1978 г. И в двата случая „Гейтуей” от Фредерик Пол получава статуетките, но така или иначе романът на Мартин съвсем заслужено привлича вниманието на публиката.

Роджър Зелазни: Господарят на светлината

автор: Траяна 

В далечната 1968 г. „Господарят на светлината” от Роджър Зелазни е отличена с награда „Хюго”. Не знам дали днес подобна книга би стигнала до финала. Зелазни рисува световете си с измамно опростена стилистика и оставя твърде много на въображението. Мой приятел твърди, че съвременния читател е разглезен от писателите, които градят фантастичните си вселени до най-малкия детайл и после ги поднасят на тепсия. Когато си чел безброй вариации по една и съща тема, естествено е да си привързан към онази, която те е привлякла с оригиналността и описателността си.

Не, стилът на Зелазни не може да впечатли с любов към детайла. Но запитвайки се оригинална фантастика ли е „Господарят на светлината”,

Робърт Хайнлайн: Луната е наставница сурова

автор: Траяна 

Според това как се подразделя цялостното творчество на Хайнлайн, „Луната е наставница сурова” попада или в средата на най-силния му период, или към края на ранния, добър Хайнлайн. Макар широко известната „Звездни рейнджъри” и зародилата хипи-движението „Странник в странна страна” да предхождат този роман, те по никой начин не го засенчват. Преди всичко, защото е на много различна тематика, ако и да е поредното произведение-пропаганда на идеите на Хайнлайн за политическо и социално устройство.

Даниел Кийс: Цветя за Алджърнън

автор: Траяна 

Трудно ми е да пиша за книга, чийто сюжет е заседнал като горчива буца в гърлото ми дори сега, седмица след като затворих последната страница. Още по-трудно е и да напиша нещо ново или различно от това, което вече е казано за „Цветя за Алджърнън”, но все пак си мисля, че подобна книга не бива да бъде подмината от нашия екип.

„Цветя за Алджърнън” първоначално се появява като новела на страниците на The Magazine of Fantasy & Science Fiction през 1959 година и на следващата е отличена с наградата „Хюго” в категорията за кратка форма.