Джон Стайнбек: Гроздовете на гнева


grapes_of_wrath„Гроздовете на гнева“ проследява съдбата на семество Джоуд – потомствени фермери от Оклахома, който са принудени да напуснат земята, в която са погребали предците си, безкрайно много пот и разочарования от безплодната червена прах. Къщата ще бъде разтрушена от трактора, а семеството ще поеме по дългият път към Рая описан в повечето творби на Джон Стайнбек – плодородната Калифорния. Три поколения Джоудови и един бивш свещеник ще се качат на разбития камион. Някой ще умрат, други ще изоставят лоното на семейството, а други ще изпият до дъно горчивата чаша, в която е налято виното от гроздовете на гнева.  Има още

Джейн Остин: Гордост и предразсъдъци


pride_and_predjudice„Гордост и предразсъдъци“ остава най-популярният и обичан роман на Джейн Остин цели две века след първата си публикация. Не само това, но остава и един от най-обичаните романи в световен мащаб – българите го класират на тринайста позиция в класацията на „Голямото четене“, а британците му дават второ място, веднага след „Властелинът на пръстените“. Безброй екранизации и литературни вариации по темата (включително и любимата ми съвремена версия – „Дневникът на Бриджит Джоунс“ от Хелън Филдинг) отдават почит на този изключителен роман.  Има още

Уилям Голдинг: Повелителят на мухите


автор: Траяна

„Повелителят на мухите“ попадна в ръцете ми отново покрай списъка със 175 книги от Голямото четене. Това е роман включван във всякакви други списъци – препоръчителни и задължителни. Не мога да кажа, че съм потресена от съдържанието му, нито че ме изненада много с развитието на сюжета или с развръзката си.

В крайна сметка, какво може да се случи с група момчета остали без надзора на възрастни на Тихоокеански остров?  Каквото и може да се очаква: завръщане към насилието и към дивашкото начало.

Сюжетът е прост, темата – чудесно разработена и доказана, изводът: че естественото състояние на човека не е толкова да бъде свободен, колкото да бъде жесток.

В главата ми са някакви объркани впечатления и аналогии, които не се свързани пряко една с друга, за което моля да ме извините.

Първо и преди всичко, „Повелителят на мухите“ ми напомни страшно много за „Дългата разходка“ на Стивън Кинг. И двамата писатели описват истински деца, а не възрастни личности, които за удобството на писателя трябва са представени като деца. Има още

Луис де Берниер: Мандолината на капитан Корели


автор: Траяна

Прочетох „Мандолината на капитан Корели“ покрай британската класация от топ 100 книги на „Голямото четене“. Естествено, бях скептично настроена предвид възхвалите на задната корица, и знанието, че Никълъс Кейдж е играл главната роля в екранизацията на романа. (За да справка защо: близък план на Кейдж гледащ отнесено в нещо извън кадър… Романтично, нали? )

Романът се оказа що-годе приятна изненада, не толкова драматично история тип „Изкуплението“, колкото описание на италианската окупация на Гърция по време на Втората световна война. Има още

Дж. Р. Р. Толкин: Властелинът на пръстените


автор: Траяна

Днес е лесно да се критикува „Властелинът на пръстените“. От една страна, съвременият фентъзи любител изисква сиви герои, неедностранен поглед върху сюжета, експерименти с гледната точка, графични описания на насилие и секс. На нас циничните фенове на Абъркромби и Мартин, добрата стара притча за битката между Добро и Зло, която описва този романи, ни изглежда презрително наивна. Красивите елфи и благородния крал пък са на моменти толкова захаросани, че направо могат да ти отворят кариеси на душата. От друга страна, просто е неполиткоректно лошите да са черни племена от юга, а жените да си стоят у дома да шият знамена като едни същи Райни, докато мъжете приключенстват.

И след като ви се представих като циник, виждащ основните недостатъци на книгата, мога да отворя дума за нейната сила.

Да си призная, мислех да започна това ревю с някаква шегичка на тема „Роман-генератор на имена за дет мeтъл групи“. Има още

Класическата фантастика: „Дюн“ от Франк Хърбърт


автор: Траяна

Ако отворите списъка на прочетените и ревюирани книги, ще забележите, че чета всякакви нови, известни, и не толкова, автори. В същото време постоянно отлагам класическите заглавия от жанра на фантастиката и фентъзито за по-натам. Дълбоко съм убедена, че масово харесваните и превъзнасяни книга ми носят разочарования. За този ми предразсъдък допринесоха „Играта на Ендър“ и „Книга за новото слънце“. Очаквах „Дюн“ да бъде нещо изключително досадно, още повече, че имам бегли спомени за нискобюджетната екранизация с Кайл МакКлоклън, в която героите си мислеха на глас. Само мъжът ми знае колко пъти ми е повтарял, че трябва да прочета този роман, и колко пъти съм отлагала за по-късно.

И миналия месец най-сетне се престраших.

Франк Хърбърт ми нанесе десен прав, всъщност, не: получих позорен плестник по снобарското си читателско его. Има още

Любовният роман на Ремарк – „Трима другари“


автор: Траяна

„Трима другари“ е роман много различен от всички други романи на Ерих Мария Ремарк, които съм чела. Не съм преполовила още творчеството му, но ми е достатъчно, за да усетя, че женските образи при него не са централни. Появяват се второстепенни героини – курви, съпруги и майки, чиято функция е да окажат женското си  влияние върху живота на мъжа. Не критикувам Ремарк: жените му са далеч по-истински от тези в творчеството на Хамингуей, примерно. Просто отбелязвам тенденция.

Започнах така, защото в „Трима другари“ се появява централен женски образ, който, макар и описан през очите на мъжкият аз-разказвач, диша, живее и свети по-ярко от всички останали герои в творбата.

Ерих Мария Ремарк този път избира да пише за истеричната забава, която се вихри през 20-те години на деветнайсти век. Оцелелите от войната живеят ден за ден, и трескаво давят страха от смъртта в алкохол, песни, танци и във всевъзможни вдигащи адреналина дейности
Има още