Арундати Рой: Богът на дребните неща

Романът на Арундати Рой дава прекрасна представа за Индия от началото на седемдесетте години без да има публицистичен тон.

„Богът на дребните неща“ представлява интимният свят на близнаци, които се превръщат в жертва на собственото си семейство. По същия начин, по който и членовете на въпросното семейство са жертва на обществото: изгубили мечтите си и напъхани в рамките на кастовите закони, странно комбинирани с християнски морал и комунистическите идеи, навлезли в Керала през този период.

Наративът основно се води от гледната точка на близнаците Рахел и Еста, които живеят заедно със семейството на разведената си майка. Интимният свят на децата и тяхната невинност са прекрасен фон за дребнавостта на лелята Беба Кочама,

Джон Стайнбек: Гроздовете на гнева

„Гроздовете на гнева“ проследява съдбата на семество Джоуд – потомствени фермери от Оклахома, който са принудени да напуснат земята, в която са погребали предците си, безкрайно много пот и разочарования от безплодната червена прах. Къщата ще бъде разтрушена от трактора, а семеството ще поеме по дългият път към Рая описан в повечето творби на Джон Стайнбек – плодородната Калифорния. Три поколения Джоудови и един бивш свещеник ще се качат на разбития камион. Някой ще умрат, други ще изоставят лоното на семейството, а други ще изпият до дъно горчивата чаша, в която е налято виното от гроздовете на гнева. 

Джейн Остин: Гордост и предразсъдъци

„Гордост и предразсъдъци“ остава най-популярният и обичан роман на Джейн Остин цели две века след първата си публикация. Не само това, но остава и един от най-обичаните романи в световен мащаб – българите го класират на тринайста позиция в класацията на „Голямото четене“, а британците му дават второ място, веднага след „Властелинът на пръстените“. Безброй екранизации и литературни вариации по темата (включително и любимата ми съвремена версия – „Дневникът на Бриджит Джоунс“ от Хелън Филдинг) отдават почит на този изключителен роман. 

Уилям Голдинг: Повелителят на мухите

автор: Траяна

„Повелителят на мухите“ попадна в ръцете ми отново покрай списъка със 175 книги от Голямото четене. Това е роман включван във всякакви други списъци – препоръчителни и задължителни. Не мога да кажа, че съм потресена от съдържанието му, нито че ме изненада много с развитието на сюжета или с развръзката си.

В крайна сметка, какво може да се случи с група момчета остали без надзора на възрастни на Тихоокеански остров?  Каквото и може да се очаква: завръщане към насилието и към дивашкото начало.

Сюжетът е прост, темата – чудесно разработена и доказана, изводът: че естественото състояние на човека не е толкова да бъде свободен, колкото да бъде жесток.

В главата ми са някакви объркани впечатления и аналогии, които не се свързани пряко една с друга, за което моля да ме извините.

Първо и преди всичко, „Повелителят на мухите“ ми напомни страшно много за „Дългата разходка“ на Стивън Кинг. И двамата писатели описват истински деца, а не възрастни личности, които за удобството на писателя трябва са представени като деца.

Луис де Берниер: Мандолината на капитан Корели

автор: Траяна

Прочетох „Мандолината на капитан Корели“ покрай британската класация от топ 100 книги на „Голямото четене“. Естествено, бях скептично настроена предвид възхвалите на задната корица, и знанието, че Никълъс Кейдж е играл главната роля в екранизацията на романа. (За да справка защо: близък план на Кейдж гледащ отнесено в нещо извън кадър… Романтично, нали? )

Романът се оказа що-годе приятна изненада, не толкова драматично история тип „Изкуплението“, колкото описание на италианската окупация на Гърция по време на Втората световна война.

Дж. Р. Р. Толкин: Властелинът на пръстените

автор: Траяна

Днес е лесно да се критикува „Властелинът на пръстените“. От една страна, съвременият фентъзи любител изисква сиви герои, неедностранен поглед върху сюжета, експерименти с гледната точка, графични описания на насилие и секс. На нас циничните фенове на Абъркромби и Мартин, добрата стара притча за битката между Добро и Зло, която описва този романи, ни изглежда презрително наивна. Красивите елфи и благородния крал пък са на моменти толкова захаросани, че направо могат да ти отворят кариеси на душата. От друга страна, просто е неполиткоректно лошите да са черни племена от юга, а жените да си стоят у дома да шият знамена като едни същи Райни, докато мъжете приключенстват.

И след като ви се представих като циник, виждащ основните недостатъци на книгата, мога да отворя дума за нейната сила.

Да си призная, мислех да започна това ревю с някаква шегичка на тема „Роман-генератор на имена за дет мeтъл групи“.

Класическата фантастика: „Дюн“ от Франк Хърбърт

автор: Траяна

Ако отворите списъка на прочетените и ревюирани книги, ще забележите, че чета всякакви нови, известни, и не толкова, автори. В същото време постоянно отлагам класическите заглавия от жанра на фантастиката и фентъзито за по-натам. Дълбоко съм убедена, че масово харесваните и превъзнасяни книга ми носят разочарования. За този ми предразсъдък допринесоха „Играта на Ендър“ и „Книга за новото слънце“. Очаквах „Дюн“ да бъде нещо изключително досадно, още повече, че имам бегли спомени за нискобюджетната екранизация с Кайл МакКлоклън, в която героите си мислеха на глас. Само мъжът ми знае колко пъти ми е повтарял, че трябва да прочета този роман, и колко пъти съм отлагала за по-късно.

И миналия месец най-сетне се престраших.

Франк Хърбърт ми нанесе десен прав, всъщност, не: получих позорен плестник по снобарското си читателско его.