Тери Пратчет: Прахосмукачката на вещицата


24824334_1789955841015435_1651872500_nЕто още 14 разказа от младият Тери, когато е бил журналист в графство Бъкингамшир. Радвам се, че ИК „Прозорец” пускат тези ценни, за феновете естествено, сборници на български, защото няма какво да се лъжем – ако на корицата не беше името Тери Пратчет, едва ли някой би обърнал особено внимание на разказите вътре. Не че са лоши, в никакъв случай, но просто са много далеч от Пратчет, който всички познаваме. Има още

Advertisements

Пръстенът на нибелунга: Зигфрид


22156941_1718910891453264_359677803_n„Магия, доверие и любов, строшени на две, не могат да се слепят, а трябва да се изградят наново.“

Книгите са великолепни – и като текст, и като илюстрации. Те са едно полиграфско бижу! Освен това всичките имат и добавена реалност. Това е първата българска поредица, която се възползва от новите технологии и смесва реалния с виртуалния свят.
Има още

Пръстенът на нибелунга: Валкирия


22193079_1718910888119931_1711247814_nАвтор на текста по либретото на Рихард Вагнер – Елена Павлова

Автор на прекрасните илюстрации, които създават един митичен, неповторим и жив свят – Петър Станимиров

Историята става все по-завладяваща, все по-мащабна и все по-трагична. „Рейнско злато“ нямаше щастлив край, а и във „Валкирия“ финала е трагичен. Под ударите на жаждата за власт падат не само хора, а и една от дъщерите на Йорд – тази, която престъпи волята на Вотан, и плати за своята дързост с безсмъртието си.  „Пръстенът на нибелунга“ е завладяваща и вечна приказка за неутолимата жажда за власт и  нуждата от любов.

Има още

Тим Пауърс: The Anubis Gates


tim_powers_anubisТрудно ми е да си представя, че някой фен на фатастичния жанр не би харесал The Anubis Gates. Романът умело преплита магия с пътуване във времето, митология с действителна история, приключение с криминално разледване, така че всеки би открил нещо за себе си.

Малко мудното начало на романа, в което посредствения биограф Дойл получава покана за пъуване в миналото, организирано от тайнствен богаташ, бързо преминава в динамично криминале с елементи на хорър: Брендън Дойл е отвлечен и пропуска завръщането в двайсети век. Има още

Гай Гавриел Кай: Лъвовете на Ал-Расан


lions-al-rassan„Лъвовете на Ал-Расан“ е от книгите, които могат да ви запалят по жанра или поне по творчеството на автора си. С мен се случи именно така преди десетина години, когато започвах да мигрирам от случайни попаднали ми книги, към внимателно подбирани такива. Гай Гавриел Кай ми доказа, че фентъзи жанра може да бъде нещо повече от приказка за сирак-юнак с вълшебен меч, който трябва да наследи трона и/или осъществи древно пророчество. Канадецът всъщност е толкова далеч от клишетата на жанра, че леко навлиза в друг – този на исторческия роман.

Светът на „Лъвовете…“ е същия като този на „Тигана“: малко нещо средновековен, малко нещо магичен, но без да се отличава до такава степен от нашия, че да ни се налага да учим измислени от автора термини, за да можем да го опишем. Има още

Рей Бредбъри: Нещо зло се задава


bradbury_womething_wickedУстановявам, че писането на ревю за роман от Рей Бредбъри, е като да плетеш ризи от коприва (прощавай, Елиза): бавно и мъчително занимание, резултатът от което е някакво бегло подобие на това, което си искал да направиш.

Още със заглавието Бредбъри обещава поетична приказка за Злото. И Злото не са уродите от страховит панаир, опънал пъстрата си тента в покрайнините на заспалото американско градче, нито пък надвисналия като лешояд Хелоуин с магичната си мощ. Въпреки че Рей Бредбъри ги обрисува с такава любов към финия зловещ  детайл, че напомня на картините на Караваджо.  Има още

Скот Хокинс: Библиотеката на въглен връх


scott_hocking_bvvСтранна! Много странна, шантава, но и увлекателна книга. Не вярвах, че след Геймън, ще има автор, който да напише толкова откачена история. Досега „Американски богове” водеше личната ми класация по хахави книги, но „Библиотеката на въглен връх” я отмести с един замах.

Въглен връх определено ме впечатли. Със сигурност това ще е заглавие, което ще помня дълго време в подробности. Още се мъча да определя точно какви емоции предизвиква у мен тя. Определено не ми въздейства както други заглавия, които отдавана са ми любими, като „Хиперион”, „Среща с Рама” или „Хрониките на Амбър”. Да, тук има безграничен размах на въображението. Хокинс по никакъв начин не се съобразява, както с жанровите ограничения, така и с каквито и да е други литературни канони. И може би точно за това ми допадна книгата. Тя е странна амалгама от фантастика, фентъзи, хорър и трилър, като нито един от жанровете не взема превес, въпреки че по този повод може да стане хубава дискусия предвид края. Има още