„Повелителят на мухите“ попадна в ръцете ми отново покрай списъка със 175 книги от Голямото четене. Това е роман включван във всякакви други списъци – препоръчителни и задължителни. Не мога да кажа, че съм потресена от съдържанието му, нито че ме изненада много с развитието на сюжета или с развръзката си.
В крайна сметка, какво може да се случи с група момчета остали без надзора на възрастни на Тихоокеански остров? Каквото и може да се очаква: завръщане към насилието и към дивашкото начало.
Сюжетът е прост, темата – чудесно разработена и доказана, изводът: че естественото състояние на човека не е толкова да бъде свободен, колкото да бъде жесток.
В главата ми са някакви объркани впечатления и аналогии, които не се свързани пряко една с друга, за което моля да ме извините.
Първо и преди всичко, „Повелителят на мухите“ ми напомни страшно много за „Дългата разходка“ на Стивън Кинг. И двамата писатели описват истински деца, а не възрастни личности, които за удобството на писателя трябва са представени като деца. Има още
Приумици 