Тери Пратчет: Snuff


автор: Траяна 

Snuff попада в поредицата за градската стража, която напоследък е повече за сър Самюъл Ваймс, отколкото за останалите стражи. Този път дукът (по неволя) на Анкх бива принуден да вземе отпуск, да напусне любимия си Анкх-Морпорк и да опознае семейното имение на съпругата си. В провинцията. При дърветата, зайците  и, за съжаление, при акитата (обект на изследователската работа на Малкия Сам). Разбира се, когато наблизо има ченгета, има и престъпления. И не само, когато ченгето е Ноби Нобс. Сам Ваймс надушва нещо много нередно в местното общество, и това не е миризмата от ботушите на джентълмените.

В Snuff Пратчет критикува сериозните теми за робството и насилственото цивилизоване на „първобитните“ племена.  Отдавна се знае, че Пратчет не е фентъзи-писател, а социален критик. В тази книга този факт си личеше по особено болезнен начин – фентъзи елементите бяха сведени до минимум, а хуморът почти отсъстваше. Също като в „Нощна стража“ и „Туп“. За разлика от свежата поредица за Мойст фон Липуик.  Има още

Тери Пратчет: Стражите! Стражите!


автор: Траяна 

Сър Тери Пратчет е отдавна признат майстор на перото. В България името му продава доста по-големи тиражи, отколкото всички еднодневки.  Нямам вече спомен кога точно попаднах на Пратчет, но е било някъде след 1994 г., защото тогава е издадена на български „Еманципирана магия”, и това първо за мен заглавие ме превърна във фанатичен поклонник на Тери Пратчет. Дотам, че да ходя на специални екскурзии до Варна (уж на опера), а всъщност, за да посетя сергиите зад операта и да изкихам събираните с месеци пари за колкото книжки ми стигнат.

Та… защо точно „Стражите! Стражите!”? По една единствена причина – това е любимата ми книга от Пратчет. Не е най-добрата, не е най-силната, и не е най-значимата му книга. Има още

ХО! ХО! ХО! Весела Прасоколеда!


hfНай-после! Първият сполучлив опит за екранизация по книга на Пратчет е вече факт.

Английският телевизионен филм в две части „Дядо Прас”, който излезе за тази Прасоколеда, е наистина размазващ. Вероятно съм толкова възхитена, защото бях скептично настроена. След безкрайно грозната анимация по „Музика на душата” и слабия филм „Джони и бомбата” бях обявила книгите на Пратчет за невъзможни за екранизиране. Стилът му е дотолкова обвързан с каламбури и уникална авторова реч, че да се създаде филм по тях е нещо почти невъзможно. Почти-то обаче бе доказано от „Дядо Прас”.

Убедена съм, че са много малко хората, незапознати с Пратчет, Има още