Покрай Коледния панаир на книгата се сдобих с „Квази” и „Шести патрул” – последно издадените книги на Лукяненко. И реших да се завърна в света на Сумрака и да прочета „Нов патрул”, която чинно си отлежаваше в библиотеката.
Книгата върви по добре познатата схема – три части, като последната събира заплетените нишки от първите две, за да изгради кулминацията и развръзката.
Е, не мога да нарека книгата слаба. В никакъв случай.
В предговора преводачът обяснява, че идеята на Лукяненко всъщност е била да напише пародия на няколко фантастични жанра, но въпреки това се е получила една много добра спейсопера, която успява да засегне и няколко сериозни теми. Като цяло това не е от най-силните книги на Сергей, но ако приемем, че има нещо като средно ниво за жанра, то „Геном” определено е над него. Ако сложа на върха „Хиперион” и сагата за ъплифта, по средата например четирилогията „Гейтуей”, а на дъното бозата „Сага за седемте слънца”, то „Геном” ще е малко над споменатите книги на Фредерик Пол. Като се замисля, дори и „слабите” неща на руснака все успяват да надскочат средата на личната ми класация. Което много ме радва. Има още
автор: Траяна
Сергей Лукяненко е най-спряганото име на новата вълна от руска фантастика и популярността му надрасна границите на Източна Европа след многото спечелени конкурси, запомнящи се фантастични идеи, и не на последно място – заради екранизациите на първите два романа от поредицата за Патрулите. За мен самата най-емблематичните му творби остават „Лабиринтът на отраженията” и „Фалшивите огледала”. Не бях много сигурна какво точно да очаквам от „Студени играчки са звездите” и нарочно избягвах всякакви ревюта, за да не знам нищо за сюжета. Обичам изненадите и Лукяненко ми поднесе точно такава. Все още не съм сигурна дали беше приятна или не.
Началото на първата книга ни отвежда в не толкова далечното бъдеще. Човечеството е направило голямата си технологична крачка, откривайки джампа – моментално прехвърляне от точка в точка в пространството. Има още
