Джейн Остин: Гордост и предразсъдъци


pride_and_predjudice„Гордост и предразсъдъци“ остава най-популярният и обичан роман на Джейн Остин цели две века след първата си публикация. Не само това, но остава и един от най-обичаните романи в световен мащаб – българите го класират на тринайста позиция в класацията на „Голямото четене“, а британците му дават второ място, веднага след „Властелинът на пръстените“. Безброй екранизации и литературни вариации по темата (включително и любимата ми съвремена версия – „Дневникът на Бриджит Джоунс“ от Хелън Филдинг) отдават почит на този изключителен роман.  Има още

Уилям Голдинг: Повелителят на мухите


автор: Траяна

„Повелителят на мухите“ попадна в ръцете ми отново покрай списъка със 175 книги от Голямото четене. Това е роман включван във всякакви други списъци – препоръчителни и задължителни. Не мога да кажа, че съм потресена от съдържанието му, нито че ме изненада много с развитието на сюжета или с развръзката си.

В крайна сметка, какво може да се случи с група момчета остали без надзора на възрастни на Тихоокеански остров?  Каквото и може да се очаква: завръщане към насилието и към дивашкото начало.

Сюжетът е прост, темата – чудесно разработена и доказана, изводът: че естественото състояние на човека не е толкова да бъде свободен, колкото да бъде жесток.

В главата ми са някакви объркани впечатления и аналогии, които не се свързани пряко една с друга, за което моля да ме извините.

Първо и преди всичко, „Повелителят на мухите“ ми напомни страшно много за „Дългата разходка“ на Стивън Кинг. И двамата писатели описват истински деца, а не възрастни личности, които за удобството на писателя трябва са представени като деца. Има още

Джоузеф Конрад: Сърцето на мрака


автор: Траяна

Отне ми почти целия месец април, за да се преборя с романa на Джоузеф Конрад, предаващ впечатленията му при сблъсъка с действителността в колониална Африка.

Романът е драматично разтегнат разказ-пътепис за пътуването на моряк от търговския флот по Конго към „сърцето на мрака“. Срещите на главния герой с местното население и малкото европейци, дошли да изтръгнат от Африка каквото намерят за ценно, са обгърнати от постоянния мрак на неизвестното и нецивилизованото, което дебне от бреговете на реката.

За мен е трудно да кажа, че „Сърцето на мрака“ е роман – по-скоро е една огромна импресия на човек осъзнаващ, че жестокостта не е присъща само на диваците, а напротив – собствената му нация брутално асимилира и смазва чужди култури. Не мога да кажа, че съм си изгубила времето в прочита на книгата, но също така не мога да кажа, че ще я препоръчам. Оставам на вас да решите сами, като ви нахвърлям по няколко аргумента за и против.

Защо трябва да прочетете „Сърцето на мрака“? Има още

Робърт Луис Стивънсън: Островът на съкровищата


Автор: Траяна

На бунт, джентълмени на сполуката!

Отвърнах зъркели от сивата гледка в прозорците си, превърнах чадъра си в сабя, и взех на абордаж доброто настроение. Налях си чаша ром (щедро, момко!), отворих „Островът на съкровищата“ и хванах тен в сиянието на златните дублони.

За пръв път тръгнах с Джим Хокинс на пътешествие, което завинаги ме превърна в авантюрист, когато бях на десет. Тогава бях на страната на суховатия доктор Ливзи, леко грубоватия капитан Смолет и честния скуайър Трелони.

Онзи ден отново плавах под същия флаг, но ми просветна, че отдавна съм станала пират по душа. Наивността на Трелони и ценностите му („Не е по мъжки, не е по моряшки и не е по аглийски, сър!“ ) дори ми се струват смехотворни в своята праволинейност. Но Джон Силвър, с неговия бърз ум и чар ми легнаха на сърце. (Апропо, най-добрият Силвър евър е  Еди Изард.)

Защо съм пират ли?  Има още

Джейн Остин: Ема


автор: Траяна 

В „Ема“ Джейн Остин отново разгръща е детайли ежедневието на аристократите в провинциална Англия от епохата на предвзетите викториански нрави. Големи житейските драми отново липсват: всички герои живеят охолно, с изключение на тези, които живеят просто достойно благодарение на съседското милосърдие. Посещение тук, соаре там, пикник на трето място. Мъжете понякога изчезват от сцената, за да се занимаят с делата си. Жените остават да пийят чай и да говорят. А главната ни героиня Ема Удхаус (богата, красива и умна) сватосва познатите си, от висотата на своята младежка арогантност. За да се сблъска по доста груб начин с факта, че на Вселената ѝ е през центъра на черната дупка какво точно желаеш (противно на твърденията на Коелю и литературата за самопомощ).

Тази творба на Джейн Остин, също както и останалото ѝ творчество, съдържа социалната критика за мястото на жените в съвремието ѝ. Има още

Джейн Остин: Доводите на разума


автор: Траяна 

Написах поне осем увода на това ревю, и въпреки това продължавам да се чувствам като емо-тийн, който със заекване се опитва да обясни колко „тру“ е нещо. В случая истинското е последният довършен роман на Джейн Остин. Това, дами и господа, е книга, която заслужава етикета „класика“. Няма да твърдя, че дори неопитния читател би различил гениалността на този роман, защото не е така. Книгата може да се хареса на доста широка аудотория, но за да я оцените ви трябват две неща – житейски и читателски опит.

„Доводите на разума“ отново разказва за любовните трепети на англичанка през викторианската епоха – повтаряща се тема при една писателка, която не е в видяла друго освен изпълнения с чакане и официалности живот на дребна аристократка от провинцията. Но каквото е видяла, го е преценила, обмислила и описала в книгите си с усета и иронията на вещ психолог.

Героинята в „Доводите на разума“ е вече попрецъфтяла мома, която навремето е позволила да близките си да я откажат от годежа с мъж, който не е имал необходимия произход или достатъчно финанси, за да бъде сметнат за добра партия. Има още

Джордж Елиът: Мидълмарч


автор: Траяна 

Вероятно, ако не беше списъка на „Голямото четене“ и възникналия покрай него проект „175 книги“, никога не бих посегнала към този роман. Почти 900-те страници са достатъчно заплашителни, без да броим анотацията на задната корица, която говори за „класика“, „интелектуалност“ и „картина на своето време“.

Всъщност „Мидълмарч“ е всичко гореизброено, но и много по-добро четиво, отколкото предполагах. Джордж Елиът движи три основни сюжетни линии (поне според мен), но заделя достатъчно място за описания на второстепенните и епизодични герои, така че техните индивидуални съдби да внесат изненадващи обрати в основните истории. За мен лично героите, около които се върти действието, са дамите в творбата.

Доротия Брук, която е вероятно най-запомнящия се образ в романа, е млада аристократка, обсебена от идеята на върши добро чрез саможертва. Религиозният плам на героинята, в комбинация с импулсивност и липсата на житейски опит, биха я превърнали в трагична фигура в съзнанието ми, ако не изпитвах презрение към мъченическата нагласа. Като цяло, е една от онези личности, които бих натирила да копаят с мотиката, докато им мине желанието да изкупват въображаеми грехове.  Има още