Владимир Свинила: Платото

“Платото” е книга със странна съдба, а според мен и с още по-странно бъдеще. Тя е от онези творби, които, за да бъдат напълно разбрани, трябва да се четат изцяло в контекста на времето, в което са написани, защото тя не е антиутопия, а памфлет, критика на социализма в България. Манифест на Свинтила на неговото дълбоко разочарование от този строй, който от човеколюбив се оказва в същността си крайно античовешки, както на личностно, така и на социално ниво.

Георги Господинов: Естествен роман

автор: Траяна 

Не мога да не се възхитя на смелостта на Господинов да напише и дебютира с този роман. „Естествен роман“ както всеки експериментален такъв е рисков. При това е екпериментален в няколко свои елемента (макар и не новаторски във всеки от тях) – по форма, по тема и по внушение. Както при всеки експеримент резултатът може да потвърди или да отрече очакванията на онзи, който го провежда. И именно поставената в началота на романа цел: да бъде създаден естествен роман, който просто „е“, без същински сюжет, състоящ се само от начала, всъщност спасява произведението от етикетa „нередактирана чернова на множество разкази свързани помежду си“.

Формата е постигната – накъсаността и фрагментарността са видимата структура на този роман, и невидимото потрошено огледало, в което се оглежда героят на Господинов – писател, преживяващ развод и губещ разсъдъка си. (Колко сухо може да звучи сюжетът само…) За мен формата не е впечатляващото в това произведение, защото съм чела доста неща от Роджър Зелазни. Пък него едва ли някой може да го задмине по гениалност на нетрадиционните подходи в конструирането на роман – смяна на аз-разказвача и на гледните точки, темпорални и сюжетни плетеници.

Милен Русков: Възвишение

автор: Траяна 

Възрожденската ни история е омазана с кръв, но и идеализирана в съзнанието на повечето българи благодарение на възторжената поезия в часовете по литература. Добавете и купчината факти за целия период, наръчкана в средно два урока по история. Накрая вземете под внимание и догматичния и безкритичен метод на преподаване на история, и ще си обясните как е възникнал светлият ореол около главите на възрожденските ни будители и революционери. Те не са хора – те са светци.

Моята лична асоциация за повечето участници в освободителното движение се свежда до кънтящи на празно музейни зали, избелели надписи по експонатите и черно-бели снимки на четници поразени от тежки форми на мустакатост.

Какво е карало тези мъже да изоставят домовете си и да се скитат по Балкана в продължение на месеци? Защо са рискували живота си? За какво са си говорели, докато са катерили чукарите? Как са запълвали времето си между сраженията отбелязани в началото и края на всяка пунктирана линия по картите?

Ако желаете да разберете, трябва да прочетете „Възвишение“ от Милен Русков.

Написан в първо лице, единствено число, на език от края на деветнайсти век, разказът на бачо Гичо от Котел е откровение за интимния свят на занимаващите се с „Делото“ българи.

Петър Делчев: Кастинг за месия

автор: Траяна 

Оригиналната анотация: През 2054 г. на остров в Южния Пасифик пристигат на Вселенски Събор над пет хиляди представители на най-големите християнски конфесии. Заветната им цел е да преодолеят хилядолетната пропаст помежду си и да се обединят в нова единна и могъща Църква. Подобен глобален играч с повече от три милиарда последователи би могъл да спука установените световни сфери на влияние като сапунени мехурчета…

Към Събора протяга пипала безскрупулният медиен гигант WRTT, който изпраща в епицентъра на събитията топрепортерка, превърнала красотата си в смъртоносно оръжие. В критичната зона нахлуват стотици хиляди пилигрими – поддръжници и противници на обединението, което предизвиква намесата на руския тихоокеански боен флот и всесилен китайски гангстер с правителствени протекции. Синята океанска шир се превръща в арена, декор и действаща сила на вихрен кипеж, който изтласква на повърхността взривоопасната тема за отдалечаването на църквата от вярата, от божието, от хората и от изконния смисъл на духовното.

В дълбините на романа „Кастинг за Месия” водовъртежът на действието вдига от бездуховното дъно извечните въпроси за Бог и Вярата.

Кастингът за Месия изглежда неизбежен, подготвян две хиляди години от наглед малка пукнатина в самия фундамент на християнството. Духовният и цивилизационен паноклимаксичен катаклизъм предстои, гответе се!

Моето мнение: Адски много исках да харесам тази книга. Идеята е обещаваща (най-сетне атрактивна и неподвеждаща анотация на български роман!), отзивите сред блогърите – положителни, дори хвалебствени. Когато обаче на две-трети от обема на книгата все още се колебая дали наистина я харесвам, значи не я.*

Идеите на Петър Делчев са оригинални, иновативни и провокират мислене у читателите. Картата на света, която писателят чертае, макар и цинично-черногледа, е доста реалистична.

Любомир Николов: Десетият праведник

автор: Искрен Зайрянов (Nerksis)

Има книги, чието четене съм отложил във времето по ред причини, и те си стоят като резерв. Сега тези книги са с една по-малко.

Стрaнно, но ми се причете българска фантастика, и понеже почти всичко излязло в последните години е разочарование, или прехвалена посредственост, или графоманско творение,  посегнах към запазените книги от резерва и зачетох „Десетият праведник” от Любомир Николов. Като ще е българско, да е от старата школа, когато хората знаеха как се пише, а думите „редактор“ и „коректор“ не бяха мръсни.

„Десетият праведник” е постапокалиптичен роман, но доста добре успява да избяга от масовото клише в този жанр. Причината за края на цивилизацията, каквато я познаваме, не е поредната световна или атомна война, не е екологична катастрофа, не е нападение от извънземни или чудовища, не са зомбита или смъртоносен вирус. Не е и Годзила. 

Мирослав Пенков: На Изток от Запада

автор: Траяна 

Това са разказите, които искам аз да ги бях написала. Мирослав Пенков ми доказа, че поне един съвременен български писател притежава таланта и майсторлъка (две различни неща са) да пише за родината си с любов, без изкуствен патос.

„На Изток от Запада“ е сборник побрал на страниците си цяла една страна (такова е и английското подзаглавие – „Една страна в разкази“) в различни периоди от съществуването ѝ. Историите на Пенков са за обикновени хора – комити и партизани, партийни дейци и циганета, селяни и майстори на гайди, пропиляни гении и огорчени емигранти. Разказите му са къси, стегнати, но още ме стискат за гърлото и ме душат.

Като емоционален заряд „На Изток от Запада“ нагнетява. От страниците блика елегичност, а в „Нощният хоризонт“ и „Девширме“ – дори усещане за легендарност и нереалност. Не знам кой разказ ми стана любим – всичките имат своя чар. Най-хубаво чувство ми оставиха последните, които ми напомниха „Старопланински легенди“ (не ме разпвайте за сравнението). 

Георги Малинов: Орфеус слиза в Ада

автор: Траяна 

Изминаха близо пет години, откакто притежаваме този роман. Пет години, в които три пъти опаковахме все по-нарастващата ни колекция фентъзи и фантастика в кашони, и три пъти я вадихме, за да я наредим в новата библиотека. За година и половина част от обичаната ни колекция стоеше във въпросните кашони поради липса на място. Поредица „Тера фантастика”, в която под No. 3 e издаден „Орфеус слиза в Ада”, обаче винаги стоеше на полица в библиотеките ни. Не знам защо, може би за да ме кара да се чувствам леко гузно, че пренебрегвам българските писатели на фантастика.

Тактиката даде резултат, макар и с голямо забавяне. Нямах никакво, ама никакво, намерение да чета този роман в близките два месеца, но списъкът ми с книги за четене е дотолкова динамичен, че води самостоятелен живот. Просто миналата седмица нещо ми прещрака, импулсивно протегнах ръка и изтеглих от рафта романа на Георги Малинов.

Пристъпих в свят, в който Велика България е надхвърлила дори най-амбициозните въжделения на съвременните националисти.