Брандън Сандърсън: Елантрис


автор: Искрен Зайрянов (Nerksis)

„Елантрис“ притежава две безспорни качества. Първо има сравнително нормален обем, на фона на тухлите четворки, които бълва жанра фентъзи, и второ книгата е самостоятелна. Няма още няколко тома, които са написани, но не се знае кога ще се преведат, или пък в момента се пишат, защото авторът е решил, че тухларницата е добър начин да осигури материално и внуците си. Една книга – историята приключва, и точка по въпроса. Не че авторът не си е оставил вратичка за продължение, но книгата не свършва в средата на нищото с повече зададени въпроси отколкото дадени отговори.

Макар че „Елантрис“ спокойно можеше да се разтегли в три тома от по седем или осемстотин страници, но не се е случило, и точно затова книгата е толкова добра. Наситена е с действие и обрати, повествованието е стегнато и нито за момент не губи от темпото си, няма досадни и безмислени сцени, а малкото излишни на пръв поглед отклонения, накрая се подреждат логически и завършват пълния облик на историята.

„Елантрис“ е първата книга на Брандън Сандърсън и като за дебют се е справил повече от добре. Ако трябва да направя някаква класация, в която на дъното са примерно Едингс и Салваторе, по средата Джордън и Гудкайнд а на върха са Кай и Толкин, то Сандърсън с „Елантрис“ е някъде над средата.

Магичният Елантрис е бил град на хора-богове, почти всмогъщи и почти безсмъртни. Има още

Брандън Сандърсън: Героят на времето


Много насила прочетох тази книга, заради склонността на съвремените фентъзи писатели да разтеглят действието, и така да подпомагат хартиената индустрия. Брандън Сандърсън спокойно можеше да помести сюжета си в половината от обема без да изгуби от мистериозността, към която отчаяно се стреми. Първите 400 страници от „Героят на времето” можех да си ги спестя. Представляваше безкрайно описание на загиващия свят на Елънд и Вин, самосъжаленията на агностика Сазед и скучновата обсада.  И разбира се лутането в неведение на „добрите”, които трябва да спрат злодейския план на могъща божествена сила, чиято крайна цел е унищожението на съществуващия свят. Просто класика.

Да бях прочела само уводните части към всяка глава, щях да си спестя две седмици читателска агония. Но не би. Както и да е – нямам намерение да рантя още половин страница, макар да изпитвам огромното желание да го направя.

Последната книга в опоредицата „Мъглороден” на Сандърсън доставя грандиозния финал, който читателят очаква. Не мога да отрека въображението и добре обмисления сюжет на автора. Има още

Брандън Сандърсън: Кладенецът на възнесението


автор: Траяна 

Книги като „Кладенецът на възнесението” ме карат да си спомня защо ненавиждам обемните фентъзи трилогии. Елементарно, Уотсън – защото имат средна книга.

[следват спойлери за първи том от поредицата – четете на свой риск]

Брандън Сандърсън подхваща разказа си от там, където е приключи с „Последната империя”. Вин и Елънд поемат управлението на Лутадел след падението на лорд Владетеля и в движение се опитват да създатат ново общество. Голямата пречка за успеха им не са толкова трите вражески армии, които ги обсаждат, колкото емо изстъпленията на Елънд в посока идеалната парламентарна демокрация. Добавете и класическото клише за колебливия владетел с мъченически наклонности и ще разбете защо този герой трябваше да бъде бъде смачкан като хлебарка албинос още в първи том от поредицата. Уви, не беше. Има още

Брандън Сандърсън: Последната империя


автор: Траяна 

Става ми голям кеф, когато няколко последователни книги са еднакво добри, макар и по различни причини. И ми става много криво, че всъщност осем часа дневно, пет дни в седмицата, трябва да върша нещо, което ми пречи да чета двойно повече такива книги. Всъщност, искам да се науча да спя само по четири часа в денонощието, но към края на втората седмица на подобен режим грохвам.

Ако сте фен на епичното фентъзи, но четете единствено на български, вероятно за пръв път сте чули за Брандън Сандърсън, когато стана ясно, че ще довършва „Колелото на времето”. За щастие на българският читател ИК „Бард” избраха да публикуват и самостоятелната му трилогия „Мъглороден”. Не съм фен на първата поредица, но определено станах такъв на втората.

Да си дойдем на думата: „Последната империя” е много, много добро фентъзи, което би се харесало на голям кръг читатели. Има още