„Приказка за синьото кълбо“ и „Красавицата и Звяра: Изгубена в книга“


27157029_1845659252111760_766341657_nАндри Снайр Магнасон: „Приказка за синьото кълбо“

Тази книжна година я започнах нетипично. Първо с фантастика, която така и не успях да довърша, после преминах на един великолепен български сантиментално-исторически роман, а след него – на детски книги.

С „Приказка за синьото кълбо“ се добихме семейно на Коледния панаир на книгата. Голямата ми дъщеря си я хареса и след това се възползваше всяка възможна вечер да ѝ я чета. Това не е сборник с приказки, а роман, в който историята се развива глава след глава. Пробвах отначало да ѝ чета по една глава на вечер, за да не заспива прекалено късно, но постепенно историята увлече и мен и започнах да чета по няколко, докато в един момент не стана толкова интересно, че прочетох на глас почти цялата втора половина и на другият ден гласът ми беше като след концерт.

Има още

Advertisements

Мат Ридли: Червената Царица


24740486_1789955934348759_439011064_n „Червената царица“ е прекрасна научнопопулярна книга, посветена на секса и половия отбор. На задната корица в анотацията се споменава, че това е противоречив труд, но той е такъв само когато не се разглежда от призмата на науката. В момента, в който човекът се извади от категорията на животните и се отрекат натрупаните животински инстинкти и хилядолетията на еволюция, книгата става противоречива, а ако му се сложи ореол на висше божие създание и се пробва да се окове природата му в псевдоморални норми от вехти книги – става скандална. Нещата стават още нелицеприятни за религиозните фанатици, когато Ридли започва да дири корените на сексизма, половото насилие, отношението на мъжете към жените като собственост и добитък, залегнали в основата на „морала“ на господстващите монотеистични религии, в първичните инстинкти на бозайниците, действащи при половата надпревара. А дали и самите религиозни норми на „чистота“ и „вярност“ не са надпревара на самците да са сигурни, че точно техните гени са предадени? Има още

Радостина А. Ангелова: Афиши в огледало


26793743_1831380213539664_795183330_nДойде време да изляза напълно от зоната си на комфорт. Приятелката, която преди време се зарече, че ще ми препоръча любовен роман, който да пробвам, си изпълни обещанието и на Зимния панаир на книгата се сдобих с „Афиши в огледалото“. Признавам си, че до сега никога не бях чел любовен роман от начало до край, ако не се брои диагоналното прелистване с прескачане на цели страници на роман на Даниел Стийл, чието заглавие не помня и който беше единственото четиво, до което се докопах, докато карах грип като студент. Нямам почти никакви спомени от него, освен че разбрах, че това не е моят тип литература. Всъщност докато пиша тези редове, осъзнавам че не съм съвсем искрен. Има още

Тери Пратчет: Нация


 

26056604_1812881458722873_804781943_nПонякога човек се смее, защото няма повече сили да плаче. Понякога се смее, защото светските маниери на плажа са си смешни. А понякога се смее, защото е жив, когато всъщност е прекрачил прага на смъртта.

Много фенове твърдят, че това е Лебедовата песен на сър Тери Пратчет, че това е творбата, с която той ни каза сбогом. Убедих се, че това е точно така. „Нация” е прекрасна, смешна, мъдра и вечна книга. И друг път съм казвал, че има една особена категория романи, такива, който човек може да препрочита постоянно през годините и всеки път да открива в тях нещо ново, да ги възприема по различен начин, сякаш ги чете за първи път. Такива за мен са „Вино от глухарчета”, „Малкият принц”, „Малки богове” и сега и „Нация”.

Има още

Върнър Виндж: Огън от Дълбините


25627710_1809137735763912_1002386368_n„Огън от дълбините“ е шеметно космическо приключение в духа на най-добрите космически опери. Това е втора книга от поредицата „Зони на мисълта”, но реално е писана първа и затова аз реших да започна от нея. Третата така и не е излизала на български, но силно се надявам някой издател да се престраши с Виндж, защото той е един от най-добрите живи автори на чиста фантастика. А няма какво да си кривя душата, в последните години хубавите фантастични заглавия, излезли у нас, се броят на пръсти и не говоря за онези, в които има фантастичен елемент, а за тези издържани в най-добрите традиции на жанра. И понеже така и не се задава на хоризонта нито следващата книга на Джеймс С. А. Кори, нито последната на Ан Леки, а на мен ми се чете нещо от любимият ми жанр, посегнах към дълбоките резерви от все още не четени книги.

Има още

Маргарет Атууд: Разказът на прислужницата


25555482_1806964885981197_1268741532_nНай-накрая на български излезе тази толкова актуална книга!

Представете си, че фундаменталистите в САЩ са успели да наложат „традиционните християнски ценности“ и са създали обетованата Република Галаад. Както всяка теократична държава и тази е управлявана от военна хунта, воюва срещу съседите си и преследва безмилостно вътрешните си врагове. Ситуацията се разкрасява от засилена радиация и занижена раждаемост. Малкото жени, които доказано са способни да родят здрави деца, са обявени за национално богатство и биват зачислявани като сурогатни майки по домовете на привилегированите и бездетни семейства.

Има още

Морис Льоблан: Следи в снега/Осемте удара на часовника


 

25323448_1797120856965600_807411330_nНе, това не е нов сборник с разкази за приключенията на Арсен Люпен. Това е „Осемте удара на часовника” (1992 г. издателство „Борина”), но по незнайни причини от издателство „Труд” са решили да подменят заглавието и за такова са използвали името на един от разказите вътре. Много мразя тези евтини издателски номера! Мислех, че са приключили някъде в края на ’90-те години, но явно порочните практики имат навика да изплуват периодично. Което е още по-глупаво, има ново издание на книгата от издателство „Милениум” от 2014 година, а „Следи в снега” излиза през 2013, тоест година по-рано, а от 1992 досега книгата няма друго издание, което обезсмисля подмяната на заглавието.

Има още