Майкъл Фрейн: Строго личен живот


27848921_1869331859744499_1463241944_n„Имало едно време…” – така започват всички приказки, дори сагата на Лукас започва с „Преди много време, в една далечна галактика…”. Но защо пък всички приказки трябва да са в миналото? Не е задължително, нали? Та ето една, която започва така:

„Ще има едно време…”

Някога в бъдещето технологиите ще се развият толкова, че няма да е нужно да напускаш дома си, за да посетиш което и да е кътче по света. Няма да е нужно да пътуваш, за да идеш на почивка на плаж от златен пясък, под кристално синьо небе, къпан от изумрудено море. Технологията ще ти носи всичко в къщи – храна, напитки, обзавеждане – всичко, от което се нуждаеш, дори и деца. Приятели и роднини ще ти идват на гости с помощта на холокамери и ще са все едно са физически при теб. Ще работиш от дома си, всичко, от което имаш нужда, ще е около теб, на една ръка, или на една стая разстояние. Тогава защо да напускаш дома си? В бъдещето хората са се разделили на две групи – хора, които никога не напускат къщите си и посещават света през електронния филтър на технологията и хора, които обслужват тези, които живеят само на закрито, и също се грижат машините да работят, храната да се произвежда и доставя.

Има още

Advertisements

Роджър Зелазни: Размяната


27591532_1859012384109780_1678291971_nПродължавам със старото, но златно произведение, за което намекнах в ревюто „В дома на червея”. Хубаво е, когато издателите се сещат за стари и изчерпани издания и решават да зарадват феновете с нов тираж. Тази зима и „Сиела”, и „Бард” пуснаха отново вече издавани книги на един от грандмастърите на фантастиката – Роджър Зелазни. Моята бройка на „Размяната”, издадена за първи път у нас от „Пан”, е зачезнала нейде и затова аз с удоволствие си взех новото издание. И не само го взех, ами и го прочетох и все едно четях книгата за първи път. Първото издание излиза през 1997 г. – тогава я изгълтах и освен откъслечни фрагменти и чувството, че книгата много ми е харесала, нищо друго не си спомнях, а това е една страхотна приказка от безсмъртния Зелазни.

Има още

Тери Пратчет и Пол Кидби


Тери Пратчет: Фалшивата брада на Дядо Коледа

27935486_1869346599743025_1140536140_nСъс сигурност искам да прекарам една зима в градчето Блекбъри. Там ще е щуро, забавно, ще има много сняг, Дядо Коледа ще раздава класически подаръци, а жителите ще са яко шантави и забавни.

Има още

Ноа Хоули: Преди катастрофата


27498145_1859012380776447_154504988_nЕдна самолетна катастрофа не е просто общата сума на времето + механичните елементи + човешките елементи. Тя е неизчислима трагедия, която показва крайната ограниченост на човешкият контрол върху Вселената и смиряващата сила на колективната смърт.

23 август 2015 година. Мъглива, гореща и някак мързелива лятна нощ за градчето Мартас Винярд. От неговото летище за Ню Йорк излита частен самолет, събрал по незнайни прищявки на съдбата 11 човека: екипаж от двама пилоти и стюардеса; милиардер, управляващ мощна медийна империя със съпругата си, двете им деца и личният им телохранител; друг милиардер със съпругата си, приятел на първия; и един художник, който се притеснява от това да пътува в лукса на частният самолет, но се възползва от предложението, защото има важна среща, която може да оправи неосъществилата му се кариера. След съвсем малко повече от четвърт час самолетът се разбива в океана, а оцелелите са само двама! Кои са причините да се разбие самолета – техническа неизправност или терористичен акт?

Има още

Джордж Р. Р. Мартин: В дома на червея


27591298_1859012387443113_114921761_nТази година започна добре за феновете на фантастиката, издателство Сиела пуснаха нещо ново на култов автор и нещо старо, но златно, на ненадминат магьосник на думите и историите.

Мартин описва един умиращ свят. Слънцето му бавно изстива и вече е като въглен. Червено и с много повече черни места отколкото огнени океани, и грее толкова слабо, че може да се гледа с невъоръжено око. Но смъртта на слънцето е бавен процес от гледна точка на човешкия живот и цивилизацията, живееща на огряната от него планета, умира вече хилядолетия, но умира пирувайки. Умира, правейки празненства сред разпадащият се разкош, наследен от отминали епохи. Расата на хората отдавна не е технологична, а само живее върху останките на древна цивилизация и всичко в миналото е забулено в мистика, в легенди и е издигнато до статут на религия. Всичко е толкова вплетено в култа към Белия Червей, че по никакъв начин не може да бъде отделено зрънцето истина от наслоените през вековете легенди.

Има още

Барбара Демик: Химн на смъртта. Истинският живот в Северна Корея


27042879_1845720642105621_1309109001_nЗа пореден път се убеждавам, че изкуството е отражение на действителността. Понякога по-ярко, понякога по-бледо, гротескно и иронично, но понякога не може да насмогне на крайностите, в които изпада действителността. Когато прочетох „1984“, бях отвратен и едновременно с това запленен от въображението на Оруел да създаде такова абсолютно тоталитарно общество. После постепенно започнах да научавам това-онова за КНДР и постепенно открих, че Джордж в своята крайност всъщност е бил далеч от ужасиите, които Ким Ир Сен сътворява, а сега неговите наследници продължават да творят върху живота и съдбите на едни нещастни хора.

Има още

„Приказка за синьото кълбо“ и „Красавицата и Звяра: Изгубена в книга“


27157029_1845659252111760_766341657_nАндри Снайр Магнасон: „Приказка за синьото кълбо“

Тази книжна година я започнах нетипично. Първо с фантастика, която така и не успях да довърша, после преминах на един великолепен български сантиментално-исторически роман, а след него – на детски книги.

С „Приказка за синьото кълбо“ се добихме семейно на Коледния панаир на книгата. Голямата ми дъщеря си я хареса и след това се възползваше всяка възможна вечер да ѝ я чета. Това не е сборник с приказки, а роман, в който историята се развива глава след глава. Пробвах отначало да ѝ чета по една глава на вечер, за да не заспива прекалено късно, но постепенно историята увлече и мен и започнах да чета по няколко, докато в един момент не стана толкова интересно, че прочетох на глас почти цялата втора половина и на другият ден гласът ми беше като след концерт.

Има още