Карл Май – 100 години приключения


Казват, че за всяка книга си има читател. Но пропускат да кажат, че за всяка книга има и време. Тук можете да преглътнете напиращата в устите ви реплика, че съществуват непреходни книги. Да, наричат ги класика, и в историята на световната литература и развитието на обществото, те имат своя принос. Но всички знаем, че в краткия човешки живот не се намира време за прочит на всяка класика, а ако се намери – то не е обезателно подходящото време, за да породи любов. Понякога се получава, понякога не.

Особено критичен е моментът за четене на приключенски юношески книги. Те не попадат в графа „класически”, но поне според мен са задължително четиво. Но обезателно навреме. Това са романите за рицарите със и без брони, на смелите и гордите, и колкото и смешно да звучи – на добрите. Кога, ако не в детството си, ще изтърпим невъзможната, набиващата се на очи граница между „добро” и „лошо”, едва прикритото морализаторстване? Определено няма да е в зрелостта, когато идеалистичните ни души вече са се покрили със слой сажди от допира с живота. О, тогава вече приемаме по-светло сивото за добро и знаем, че мястото на идеализма е само в детската литература.

Защо е целия този отвлечен увод, ли? Защото мисля да пиша за един писател, починал преди сто години, който е любим на нашето поколение и на поколението на родителите ни. Има още

Advertisements

Многоликият Робърт Силвърбърг


Да се намери информация за детството на писателя Робърт Силвърбърг в световната мрежа, е почти невъзможно. В повечето му интервюта не се споменават отношенията с родителите му и само тук-там се говори за ученическите му години. Робърт е роден на 15 януари 1935 г. в Ню Йорк и е единственото дете на Майкъл и Хелън Силвърбърг. От рано започва да се увлича по фантастиката и още на 14-годишна възраст основава научнофантастичен фензин Spaceship; на 19 вече е продал първата си научнофантастична творба, на 20 вече е публикувал и първия си роман – Revolt on Alpha C.

Класическото му образование, комбинирано с популярните по онова време научнофантастични списания, ще формира специфичния му, както сам казва, „шизофреничен” вкус към литературата. Има още

Обичаният грозник – Жан Рено


jr1Силно изпъкнали очи, орлов нос и едва набола брада, в по-голяма част от времето смръщена или смъртоносно сериозна физиономия под леко олисяло чело… първият ми спомен за Жан Рено и образът, с които го асоциирам. Разбира се, говоря за най-популярната му роля – тази на наемния убиец Леон в едноименния филм от 1994 г. Която погрешно се възприема от повечето зрители за най-значимата или най-подходящата. Така характерната мръснишка физиономия на Рено е Има още

Три в едно – очаквано добрата комбинация от Гай Ричи, Вини Джоунс и Джейсън Статъм


richieКафето – живителната течност, без която началото на деня е немислим. Някога луксозна стока, вече превърнала се в социалната напитка, която сближава хората. “Да седнем на чашка кафе” е европейският вариант на американската фраза “Да отидем на кино”. Днес гледането на филми се е превърнало донякъде в навик – изпиваме сцените ту в самота, ту компанията на приятели, а понякога и като прелюдия към интимността.

Не винаги филмът е специален. Напоследък мнозинството от холивудски продукции дори не се различават така съществено един от друг – както блудкавото еспресо сервирано в повечето заведения.

За мен филмите на Гай Ричи носят онзи привкус на тръпчива робуста и са също така освежаващи, както дозата кофеин рано сутрин. Те винаги са динамични, тонизиращи мозъка и носят умерено добро настроение. Понякога са следобедно романтични, друг път – претъпкани с трескава енергия, която протича шоково по нервната система. Има още

Музикалният гений на Холивуд: Ханс Цимер


zimmer1Излизайки от прожекцията на “Карибски пирати 2: Сандъкът на мъртвеца” продължавах да си тръбя нахъсващата финална музика и да размахвам въображаема сабя. “Тарарарам, тарарарам, тънтън тън, тън тън”… (е, и да ви го бях изпяла пак толкова щяхте да хванете мелодията). Прибрах се с тътнеща глава у дома и си намерих саундтрака. И на монитора ми се появи едно име, което ми беше смътно познато – Ханс Цимер. Виж ти, откъде ли? При което най-упорито започнах да си ровя из дисковете с филмова музика. Да…, ето откъде. Името се появяваше в няколко саундтрака, които имах навика да си пускам, докато играя на “Heroes”. Следващата ми статия трябваше да бъде за Ханс Цимер. Защо ли? Защото той заслужава нещо повече от бележка под линията към ревюто на някой филм.

Роден във Франкфурт на Майн през 1957 г. и отрасъл в Обединеното кралство, Ханс Флориан Цимер започва да се занимава с музика още от детските си години Има още

Куентин Тарантино


tarantino_1Да си поговорим за лошото момче на Холивуд. За човека, който със своето въображение и любов към поп-културата успя да разруши клишето в киното и да въздигне от останките му собствения си звезден пиедестал. Актьор, сценарист, режисьор и продуцент – Куентин Тарантино е дишащият, талантлив осеммилиметров дамоклиев меч, тегнещ над скучните американски продукции.

Роден в Ноксвил, Тенеси през 1963 г., Тарантино отраства в южен Лос Анджелис в семейство от средната класа – с пастрок, на улицата и под звуците на Елвис. За пръв път в живота си изпитва магията на киното на осем годишна възраст, а на 16 прекъсва образованието си, за да стане актьор.

Четирите години работа като продавач във видеотека за архивни филми през втората половина на осемдесетте, обаче, предопределят истинското му поприще – създател на филми, а не просто изпълнител. През този период той написва три сценария, чиято съдба е предопределена от невъзможността на Тарантино да ги филмира. Първият му филм -“My best friend’s birthday” от 1987 бива заснет, но лентата изгаря при пожар в монтажната. Втория – “Убийци по рождение”(Natural Born Killers) Тарантино продава на Оливър Стоун, който го преработва до такава степен, че Куентин се заклева никога повече да не позволява друг да реализира негов сценарий.

Има още