“Платото” е книга със странна съдба, а според мен и с още по-странно бъдеще. Тя е от онези творби, които, за да бъдат напълно разбрани, трябва да се четат изцяло в контекста на времето, в което са написани, защото тя не е антиутопия, а памфлет, критика на социализма в България. Манифест на Свинтила на неговото дълбоко разочарование от този строй, който от човеколюбив се оказва в същността си крайно античовешки, както на личностно, така и на социално ниво.
„Платото“ е негативен образ на социалистическата реалност, който акцентира върху противоположностите, за да покаже най-ярко пълният абсурд на догмите на този строй. В книгата има много еротика и много секс, които звучат съвсем нормално, съвсем човешки и са в пълен противовес на табуто да се говори за тях по времето на соца; има разсъждения за религията, за Бог, Дявола и греха – все неща забранявани от БКП, когато става дума за религия различна от тази на комунизма – библейската религия е заменена от алтернативните атрибути на комунистическата. За да разбере човек защо Мрици се възмущава от изкуството на своето време, което е строго документално, трябва да е запознат с „художествените“ висоти на социалистическия реализъм; за да разбере защо новият строй се нарича „Великият конвой“ трябва да е усетил „свободата“ през 45-те години райски живот. Всичко е обърнато и хиперболизирано.
Но въпреки всичко „Платото“ ще е интересна и за следващите поколения, които няма да познават в детайли социалистическата реалност, защото Свинтила е написал текста на места като приказка, на други като притча, а на трети като алегория на изконни човешки свободи и права, че читателите ще намират различни послания, различни теми за размисъл и най-вероятно такива за които авторът дори не си е и помислял.
„Платото“ е ярка критика на един режим и вик на протест за отнетата свобода, която е заменена с илюзия за такава.
Приумици 