Джеф ВандърМиър: Приемане


acceptanceЕто я и финалната книга от трилогията за „Съдърн Рийч”. Тя затваря историята, като не само хвърля мост между първите две части, но обхваща и времето преди Събитието и появата на Зона Х и Бариерата. Тя за пореден път показва, че тази поредица е замислена като трилогия и че нито една от частите не може, а и не трябва да се чете като самостоятелен роман. Трите части са здраво вплетени една в друга, постоянно правят препратки помежду си и едва след края на последната, картината се изяснява в пълната си прекрасна цялост и историята придобива завършеност.

Тук действието се развива от гледните точки на Призрачната птица, Контрол, Пазачът на фара и Директора/Психолога от 12-та експедиция. Много неща се изясняват и всички празнини в историята се запълват: кой е Стенещият; какво е станало с Биолога; защо Директорът влиза с експедиция 12; кога и защо е възникнала Зона Х; кой е отговорен за това; защо Фара и Острова са толкова важни; защо я има Топографската аномалия; каква е интимната връзка на майката на Контрол и на Агенцията със Зона Х; и естествено най-важният – какво е Зона Хикс. Все пак остават и въпроси, на които няма как да бъде отговорено.

Това не е история за нещото, предизвикало появата на Зона Х и Бариерата, а за опитите на хората да разберат това явление или същество, или машина, или разум, или екосистема – въобще нещо, което е отвъд техните възможности. Това е история за първият контакт, който не може да се осъществи дали поради непреодолима разлика в интелекта, или поради начина, по който се приемат и разбират вселената и битието, или пък поради някакво друго фундаментално различие. В книгата има един момент, който е като алегория, като визуализация на цялата идея за невъзможността да се осъществи диалог или разбиране. Едно дете е потопило краче във водата на брега на морето и една рибка го гледа страхливо. Момичето си казва: „Аз няма да я нараня“, но рибата няма как да разбере това, а и нараняването може да е неволно, от една страна – рибката е без значение, тя е примитивно създание и от друга страна – момичето не знае какво точно може да я нарани. Хората се мъчат и не успяват да разберат Зона Х, но дали и тя ни разбира или за нея сме толкова примитивни, че не си струва да бъдем разбрани?

Да, има обяснение какво е предизвикало зоната и то е великолепно в контекста на заложените идеи. Нещо отвъд нашият напредък – както научен, така и принципен, културен или идейно-философски. Спомняте ли си оная история на туземците на острова, които видели веднъж самолет, но така и не разбрали нито какво е, нито как и защо работи, но започнали да му правят имитация от листа и дърво, да го боготворят? Ако приемем, че този пример е единица за неразбиране на две различни общества, до Зона Х трябва да се измерва с хиляди такива единици. Единственото, което можем да възприемем от нея е пречупено през нищожната призма на ограниченото ни съзнание, опит и научни познания. За всеки посетител Зона Х е различна, въпреки че има някои общи характеристики. Тя променя хората, според това което те влагат в нея, но и никога не се разкрива, тя е перфектният имитатор, вечният ожелващ.

Поредицата „Съдърн Рийч“ освен като фантастика, може да влезе и в онази толкова популярна напоследък категория на романи и филми, които разказват история, но накрая не дават всички отговори, а оставят читателя или зрителя сам да си завърши историята, но докато повечето такива произведения са претенциозни и обикновено са продукт на слаба идея или авторова претенция, то тук тези слабости ги няма. Джеф през цялото време гради един грандиозен, неразбираем и едновременно с това жив и плътен образ на Зона Х и това че накрая не получаваме отговорите не е просто негова хрумка, за да се направи на интересен, а перфектно логичен и очакван край. Няма как героите, които са се борили, изследвали, живели и умирали за Зона Х, да не разберат какво е тя, а читателя да успее. Той само загатва какво може да е и го обяснява през погледа на сегашното ни познание, като го оставя неразбрано, точно както телевизор би бил неразбран от човек от 10 век.

„Съдърн Рийч“ е трилогия посветена и на още две неща – на екологията и на един много интересен въпрос – на кого принадлежи бъдещето? На машините или на биологичните организми? Или това са двете страни на една и съща монета, наречена живот и между тях няма разлика на принципно равнище?

Отдавна не бях чел книга, която толкова да ме грабне, да ме накара да мисля върху идеите, заложени вътре и да се наслаждавам на майсторството, с което автора вае отделните сюжетни линии и герои.

Другите книги от поредицата:

Анихилация

Агенцията

Advertisements

One thought on “Джеф ВандърМиър: Приемане

  1. Pingback: Джонатан Л. Хауърд: Картър & Лъвкрафт – Приумици

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s