Коуди МакФейдън: Лицето на смъртта


The_Face_of_Death„Лицето на смъртта” отново е графична и отвратителна книга, както и „Човекът сянка”, но докато в първата описанията са насочени към визуализация на самият акт на убийството, то тук насилието и убийството са представени през очите на жертвите. Много е важно да отбележа, че и тук описателността не е самоцелна, а неразривно свързана с лицето на серийният убиец, историята и мотивите, които Коуди му изгражда. Това е убиец, за който самият акт на насилие не е достатъчен, за него убийството е последствие. Целта му е да умъртви душата преди тялото, да накара добрите хора да са зли, да са насилници, това е нещото, което му носи наслада.

Минала е половин година откакто Смоуки застреля наследника на Джак Изкормвача и животът ѝ започва да се нормализира, колко и странно да звучи това. Осиновената ѝ дъщеря все още не говори, но поне вече и двете не се будят нощем с писъци. Смоуки е готова да отвори нова страница и решава да разчисти вещите на покойното си семейство, за да може заедно с Бони да гради нов живот. Получава и предложение от шефа си – да поеме преподавателско място в Куантико, което идва в идеалният момент и е перфектна възможност двете да се отдалечат от фронтовата линия на войната със злото у хората.

Това би трябвало да е перфектният уикенд – най-близките ѝ приятели идват, за да ѝ помогнат да разчисти къщата, Смоуки е в относителен мир със себе си и обмисля предложението за нова работа, когато идва обаждането:

„Намирам се в една къща в Канога парк. Местопрестъпление. Тройно убийство. Неприятна работа. Уловката е, че вътре има шестнадесетгодишно момиче. Насочило е оръжие в главата си и казва, че ще разговаря само с теб.”

Злото не спи, а броди по света и сега една от жертвите му иска помощ от най-добрият екип за залавяне на серийни убийци. Смоуки отива на местопрестъплението и открива едно момиче Сара, което твърди, че всички, които са били добри с нея през животът ѝ, са убити от мистериозен убиец, който тя нарича Странника, но никой не ѝ вярва. Барет и екипът ѝ се захващат със случая и откриват кошмар, който продължава десетилетия и който оставя след себе си камари от трупове, но и още и нещо още по-лошо – осакатени и мъртви души в живи хора, хора, които отдавна са мъртви, само дето още дишат и сърцата им бият.

Коуди запазва нивото от първата книга, не прави крачка напред, но и не отстъпва назад, което е много добре за една поредица. Развива героите си, взаимоотношенията им и промените в живота им, но отново частта, която разказва за екипа на Барет, е по-слабата, защото продължава да се опира на познати формули и клишета от филмите за серийни убийци. Персонажите на Кали, Алън, Джеймс и останалите от страната на добрите са хиперболизирани, но пък това сигурно е подчинено на идеята, че за да ловиш най-злите ти трябват най-добрите, което води до това, че на моменти образите им излизат от фокуса на индивидуалността и се сливат с архетипите на профайлъри, ловци на убийци и перфектните телохранители. Това не е чак толкова лошо, но щеше да е много по-добре, ако бяха по-земни, това щеше да позволи на книгата да направи още една крачка напред и да стане наистина перфектен психотрилър.

И тук безспорно по-добрата част от книгата е тази, която е посветена на Странника, на психопата. Сякаш МакФейдън си е поставил за цел да покаже много лица на злото, което се таи у човека, когато всичко човешко му бъде отнето, когато душата му бъде унищожена, а зейналата дупка на нейно място може да бъде запълнена само с болка и страдание. Образът на Странника е изграден внимателно, детайлно, правдоподобно и много стряскащо и плашещо. Той е крайният продукт на един дълъг път започнал с болка и унижение, с жажда за справедливост и завършил с брутална метаморфоза. Няма как да кажа още нещо за него, без да издам ключови неща, а това би убило удоволствието както от четенето, така и от постепенното разкриване на лицето на убиеца. Неговото извайване през годините е сложен процес, в който са замесени много фактори. Той не се е родил зъл, жаждата за болка не му е била присъща. Неговото раждане като психопат е разказ за един път, който започва от Рая и завършва в Ада.

„Лицето на смъртта” е грабваща и отблъскваща едновременно, на места искаш да спреш да четеш и да не продължиш. В книгата се разказват две истории, като тази на Сара се догонва времево с разследването на Смоуки и накрая се сливат в една, за да довършат разказа за едно зло останало ненаказано, което прави това което му е присъщо – репродуцира се.

 

Ревю на първата книга за Смоуки Барет:

Човекът сянка

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s