„Имало едно време…” – така започват всички приказки, дори сагата на Лукас започва с „Преди много време, в една далечна галактика…”. Но защо пък всички приказки трябва да са в миналото? Не е задължително, нали? Та ето една, която започва така:
„Ще има едно време…”
Някога в бъдещето технологиите ще се развият толкова, че няма да е нужно да напускаш дома си, за да посетиш което и да е кътче по света. Няма да е нужно да пътуваш, за да идеш на почивка на плаж от златен пясък, под кристално синьо небе, къпан от изумрудено море. Технологията ще ти носи всичко в къщи – храна, напитки, обзавеждане – всичко, от което се нуждаеш, дори и деца. Приятели и роднини ще ти идват на гости с помощта на холокамери и ще са все едно са физически при теб. Ще работиш от дома си, всичко, от което имаш нужда, ще е около теб, на една ръка, или на една стая разстояние. Тогава защо да напускаш дома си? В бъдещето хората са се разделили на две групи – хора, които никога не напускат къщите си и посещават света през електронния филтър на технологията и хора, които обслужват тези, които живеят само на закрито, и също се грижат машините да работят, храната да се произвежда и доставя.
Историята започва в една такава къща, където живее и Анкамбър, която има всичко, но разбира за света навън и постепенно в нея се заражда изгарящо желание да го посети, да разбере с какво той е по-различен от този, който посещава с помощта на технологиите. Започва да я гложди въпросът кой свят е истински? След време един грешно набран номер и един разговор с непознат човек, който живее отвън ще я тласнат към нейното пътешествие във външният свят.
Това е вечната история за бунта на младите, за мечтата да напуснеш своя свят, за да попаднеш в истинския, или по-скоро в различния, както ще разбере и героинята, история за различните светове и за това как се привличат, как всеки си мисли, че другият е по-добър, че чуждият живот е по-интересен, по-жив, че различен непременно е синоним на интригуващ. „Строго личен живот” описва два свята, които се привличат един друг, жителите на всеки от тях искат да се докоснат до другия, да се потопят в него, но въпреки че това се случва те остават неизменно разделени.
Майкъл е ловък разказвач, който умее да прикове вниманието. Два негови похвата много ми допаднаха в книгата:
В момента, в който Анкамбър попада на място, където не говорят нейният език става нещо интересно с книгата. Майкъл Фрейн не решава проблема с някой фантастичен трик, като универсален преводач, универсален език или някое друго магично решение, не минава и на бележки под линията, за да разберем какво казват на Анкамбър, а просто оставя ситуацията така. Отначало това ми се стори малко странно, но много бързо нещата си дойдоха на мястото. Ние виждаме външният свят през погледа на Анкамбър и го интерпретираме през нейния мироглед, а този свят е точно толкова неразбираем и чужд, колкото и езика, на който говорят обитателите му. Двата свята си остават разделени не само от културата, но и от езика. Няма значение какво ѝ казват от другата страна, важното е какво тя иска да чуе и разбере. Така че в контекста на идеята, че двата свята едновременно се привличат, но са осъдени да си останат и неразбираеми един за друг и разделени, това е брилянтно авторово решение. По-късно, когото тя се среща с терористите, те говорят на френски и там мога да си направя превод на техните думи, но отново няма смисъл какво са казали, важното е какво е разбрала героинята и какво читателя е вложил като смисъл в неразбираемите думи.
Фрейн използва един дребен елемент, незначителен на пръв поглед детайл, с който да илюстрира различията между двете общества, но с него успява да покаже каква бездна ги дели. В света на Анкамбър е неприлично хората да виждат очите ти и затова те носят тъмни очила, когато общуват с други. Голотата не е табу, никой няма проблем с нея и затова тя тръгва на своето пътешествие във външният свят, както си ходи обикновено в къщи.
Книгата излиза през 1968 г. и описва до какво може да доведат съобщителните технологии, но както се случва винаги реалността отвява фантастиката – и като технология, и като социални ефекти. Но за това какво е очаквал Майкъл, като е писал книгата и какво всъщност е станало, има повече в предговора, който е адски интересен, първо, защото е писан май 2016 и отразява огромната промяна от 60-те години досега и второ, защото автора откровено говори за мотивите си за написване, за това какво се е и не се е сбъднало и къде е сгрешил в прогнозите, и най-вече за това с какво го е изненадала информационната революция.
„Строго личен живот” е повече приказка, отколкото антиутопия, тя не е роман предупреждение а роман разсъждение, не е за свят, който на всяка цена трябва да избегнем, а за възможен такъв, който не е непременно лош, а просто различен. Много ми допадна, че в нея липсва оная нотка на обреченост, на безизходица, на неизбежен крах, толкова характерна за повечето произведения от жанра антиутопия и въпреки няколкото сцени на графично насилие „Строго личен живот” си е оптимистична книга. Тук липсва черната краска, без нишка на надежда на победилия тоталитаризъм от „1984”, липсва и острата социална сатира към автоцензурата от „451 по Фаренхайт”, няма я и присъдата, че това общество се е провалило като в „Прекрасния нов свят”. Фрейн не влиза в ролята на съдник и нито за миг не дава превес за някое от обществата описани в книгата. Той просто разказва една приказка и оставя изводите и размислите на читателя, а края просто казва, че светът продължава напред.
Други подобни ревюта:
Приумици 