Барбара Демик: Химн на смъртта. Истинският живот в Северна Корея


27042879_1845720642105621_1309109001_nЗа пореден път се убеждавам, че изкуството е отражение на действителността. Понякога по-ярко, понякога по-бледо, гротескно и иронично, но понякога не може да насмогне на крайностите, в които изпада действителността. Когато прочетох „1984“, бях отвратен и едновременно с това запленен от въображението на Оруел да създаде такова абсолютно тоталитарно общество. После постепенно започнах да научавам това-онова за КНДР и постепенно открих, че Джордж в своята крайност всъщност е бил далеч от ужасиите, които Ким Ир Сен сътворява, а сега неговите наследници продължават да творят върху живота и съдбите на едни нещастни хора.

Книгата е документална, но е написана като роман, който проследява съдбите и животите на няколко човека, успели да избягат от „рая“ на всички времена. Това са историите на хора, имали малшанса да живеят в най-антихуманният строй, съществуващ в момента на Земята. Историята в „Химн на смъртта“ започва с разделянето на полуострова на две части на политическо влияние и последвалата Корейска война. С издигането на Ким Ир Сен с помощта на Сталин и превръщането му от човек в божествена фигура, в месия и спасител, в жив бог, той се превръща в едноличен самодържец на всичко в държавата, включително и на живота на всеки индивид. Той е като древноегипетски фараон, като императорите на Япония или като бог Яхова от Старият Завет. Тук властта се предава по наследство, въпреки гръмкото име на държавата и ако продължа с аналогията с позната религия, ако Ким Ир Сен е бог, то синът Ким Чен Ир е божият син. Обикновеният севернокореец има право и задължение да обича само и единствено великият вожд. Само него и никой друг!

Той изковава идеята за „чучхе”, което е идея за самодостатъчност, идея, че Северна Корея може сама да се справи с всичките си нужди и да се изолира от света. Той лансира и пропагандата, че севернокорейците са генетично най-добрата човешка раса в света и именно те са призвани да създадат перфектния комунистически строй.

Идеологическата пропаганда е навсякъде – в дома, на работа, в детските градини, по улиците, по медиите.

Децата от най-ранна възраст се индоктринират в сляпо обожание към божеството Ким и им се втълпява идеята за абсолютното зло в лицето на САЩ, Япония и Южна Корея. Плакатите и лозунгите са навсякъде, а изкуството и киното са само от един вид – политическата пропаганда, но в сравнение със севернокорейските филми „Броненосецът Потьомкин” на Айзенщайн е просто приключенски филм с елементи на пропаганда. Във филмите на КНДР героите препускат, бият се и умират с лозунги на уста или с името на великият вожд; пожарникари загиват за да спасят потретите на Ким, майки изоставят децата си пак, за да спасят безценната икона…

Това е държавата, в която има 38 000 паметника на великият вожд Ким Ир Сен и са изградени 3 200 обелиска на безсмъртието след кончината му, защото той не е мъртъв. Той е обявен за вечен президент, а фигурата му е обвита в религиозна мистика.

Тук човек няма право на никаква собственост, а държавата раздава всичко – от жилището до двата ката дрехи – едни летни и едни зимни, заедно с брезентови обувки. Едната стена в жилището задължително трябва да е свободна и на нея да виси портрета на любимият вожд и да се поддържа в безупречен вид с кърпичка, която върви с него. На тази стена не трябва да има нищо друго, дори снимки на близки хора, а нарушението се наказва с лагер. Държавата раздава и храната, а мизерните пари, които се дават за положеният труд стигат само за цигари за мъжете и за червило за жените.

Ким Ир Сен заимства най-лошото от Сталинизма и Конфуцианството и създава най-уродливата и мизантропска система за управление и репресия. Всъщност при строя в Северна Корея най-ясно личи, че всъщност комунистическата доктрина в основата си е религиозна, борави с методите на крайните фундаменталисти и е атеистична единствено по отношение на другите религии и крайно ревностна към собствените си догми, свети книги и обожествяване на вожда. Тук няма равенство, има крайно разделение на обществото на касти, по-лошо дори от това в Индия. Тук кастите са над 50, като на дъното са враговете на Ким Ир Сен, а на върха членовете на партията и единственият път по тази йерархия е надолу и към лагерите на смъртта.

И колкото и да е парадоксално и странно Северна Корея някак крета до 90-те години на 20 век. Животът е ужасен, но хората просто не познават друг. Споделената мизерия е висша ценност, а постоянните лозунги и филми промиват мозъците на всички, че навън е много по-зле. Раздават се дрехи и всеки има жилище и храна, макар придобивките да са отчайващо мизерни, но когато не познаваш друго и коптора е палат. Но всяка комунистическа приказка има своя логичен и трагичен край, а случая с КНДР своята вечна агония, защото края на тази империя на ужаса не се вижда. СССР се разпада, Германия се обединява, Китай започва мащабни икономически реформи и изведнъж всички помощи за братския режим секват. Няма евтин петрол, следователно няма ток, а щом няма ток спират да работят и малкото фабрики, произвеждащи нещо. Икономиката изпада в кошмарен колапс, тока спира за хората и започва десетилетен глад. Държавата рухва, но не напълно и въпреки прогнозите Северна Корея оцелява, Ким Ир Сен умира и след всенародният траур, който е непонятен за всеки здравомислещ човек, на власт идва Ким Чен Ир, който залага на идеята за „сонгун” – армията на първо място и решава да изгради върху труповете на деца, жени и мъже ядрена сила, да превърне държавата си в притежател на атомна бомба.

Това е груба, тежка антихуманна книга, която те хваща за гърлото и сърцето с историите за пропилените животи на отделните хора, със заличените съдби, разбити семейства и уморените от глад милиони невинни. Тук лекарите са принудени да ходят и сами да си събират билки, за да могат да си приготвят лекарства. Работниците са длъжни да ходят на работа, въпреки че след краха на СССР реално спират да получават заплати. Детските учителки гледат как децата умират от глад и единственото, с което могат да ги нахранят, са лозунги. Тук дулата на автоматите по границата са насочени навътре, колко познато. Родителите умират и няма кой да се грижи да децата, държавата има грижа само за едно – за армията. Северна Корея започва да получава хуманитарни помощи от най-големите си врагове – САЩ, Япония и Южна Корея, но храните не стигат до обикновените хора, всичко отива за армията. Хората трябва да оцелеят и някои избират бягството въпреки смъртната опасност.

Но с пристигането в Южна Корея пътят не свършва, а всъщност едва започва. Бегълците трябва да се приспособят към един съвършено различен свят и начин на живот. Южнокорейските власти правят всичко възможно да интегрират бегълците в обществото си, но това не е нито лек, нито бърз процес. Всеки избягал получава еднократна финансова помощ и минава курс, който има за цел да го запознае с живота в свободният свят. Никак не е лесно да дойдеш от общество, в което не можеш да избираш нищо, в такова, в което имаш право да решиш всичко за себе си – от това какво да облечеш до това какво да работиш. Оказва се, че когато си живял в общество, в което вожда решава всичко, е много трудно да се научиш да си сам ръководител на желанията си. Тук образованието, получено в КНДР не важи, нещата, които бегълците знаят и са учили, са или безполезни, или тотално остарели. Трябва да започнат всичко отначало.

В края на книгата се задават и няколко интересни, но напълно логични въпроса. Ние си мислим, че жителите на Южна Корея искат да се обединят с братята си от севера, но дали това е така? Дали бездната, зейнала между тях не е толкова голяма, че обединението вече е невъзможно? А и много важен въпрос е колко ще струва това на икономически силната Южна Корея? Дали това няма да я доведе до фалит и как ще се преодолее бруталната разлика не само в стандарта, а и в начина на мислене. Всички си спомняме ясно ревящите хора и истеричните пристъпи на севернокорейците при смъртта на сина божий и си мислехме, че това е театър. След като прочетох тази книга, разбрах, че това е истина, те наистина са страдали за смъртта на един изверг, обрекъл ги на глад, мизерия и убил всяка индивидуалност у тях, заменил любовта към себе си, към семейството и към децата с такава към божество. Хората там живеят само и единствено чрез вожда. Да има и такива, който виждат истината зад червената фасада на лозунгите, но повечето са прегърнали заблудата.

Дали КНДР ще се разпадне? Според мен трябва! Задължително е, но остава въпросът какво ще правим с тези осакатени милиони хора? Дали посмъртното отмъщение на отрочето на Сталин няма да е унищожаването и на двете държави и връщането им 50 години назад? Времето ще покаже.

 

 

Advertisements

One thought on “Барбара Демик: Химн на смъртта. Истинският живот в Северна Корея

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s