Радостина А. Ангелова: Афиши в огледало


26793743_1831380213539664_795183330_nДойде време да изляза напълно от зоната си на комфорт. Приятелката, която преди време се зарече, че ще ми препоръча любовен роман, който да пробвам, си изпълни обещанието и на Зимния панаир на книгата се сдобих с „Афиши в огледалото“. Признавам си, че до сега никога не бях чел любовен роман от начало до край, ако не се брои диагоналното прелистване с прескачане на цели страници на роман на Даниел Стийл, чието заглавие не помня и който беше единственото четиво, до което се докопах, докато карах грип като студент. Нямам почти никакви спомени от него, освен че разбрах, че това не е моят тип литература. Всъщност докато пиша тези редове, осъзнавам че не съм съвсем искрен. Чел съм още няколко любовни романа, но успешно маскирани като фантастични произведения и те ми харесаха. Дали поради това, че бяха в любимият ми жанр или от любими автори? Нямам точен отговор, но не мога да си кривя душата, че не съм ги прочел с голямо удоволствие, защото каквото и да си говорим „Цивилна кампания“ си е чист такъв роман, а „Комар“, „Сделката на капитан Ворпатил“ и „Джентълмен Джоул и Червената кралица“ са много повече розови романи отколкото фантастика и единственото нещо, което не ги позиционира твърдо в страната на романтичните четива е това, че са част от сагата за Вор. „Споделящият нож“ пък си е чиста тийн-любовна поредица, за която и до днес нямам отговор защо я довърших. В интерес на истината, ако на корицата не беше името на Лоис Макмастър Бюджолд щях да я зарежа още след първата. Та ето – чел съм сантиментални романи, но маскирани като друг жанр.

Дали „Афиши в огледалото“ е любовен или исторически роман? Отговорът и на двата въпроса е да. Но той е точно толкова розов роман, колкото и „Отнесени от вихъра“ е. По-правилно би било да го сложим в категорията съвременни романи. Романът определено ме грабна и ме накара да го чета до малките часове на денонощието и то преди работен ден. Действието се развива в две паралелни истории, които са разделени във времето от повече от 100 години.

София 2017.

Историята, която се развива сега, започва малко като на кино, повече като поизтъркано клише, но Радостина Ангелова ловко прескача капана, в който можеше да попадне романа и използва изтърканият трик за запознанство като отправна точка за една запленяваща и интригуваща история, която ще събере в себе си минало и бъдеще.

Лия е жена, която е загубила посоката в живота си. Била е обещаваща пианистка, но след консерваторията така и не е успяла да направи музиката своя професия. Сега живее сама в едностаен апартамент, работи като сервитьорка в пиано бар, а електрическото пиано стои в гардероба и чака тя да се сети за него, но всичко ще се променя в една мартенска сряда. Тя се явява на интервю за работа като пианист в елитен столичен хотел и там на тръгване я спира Макс, непознат с предложение като от холивудски филм. Той ѝ предлага тя да се представи за негова приятелка пред майка му и баба му, който много искат да го видят щастливо обвързан, като в замяна ще ѝ плати за услугата. Лия се съгласява, въпреки протестите на здравият разум, но отказва заплащане.

Миналото: София 1899-1903

Това е къс от живота на Руска Миланова, която пленява сърцата на хората под псевдонима Роза Попова. Актриса, режисьор, писател, милосърдна сестра, продуцент и какво ли още не! Една жена, която прави толкова много за прохождащата българска култура и която несправедливо е забравена. Нямам идея защо е станало така, но съм искрено благодарен на Радостина, че ме накара да се разровя за Роза и за нейният живот и че я е възкресила нейното дело чрез романа си.

Тази нишка на историята е смес между реални събития и авторова измислица. Реална е Роза, съпругът ѝ, театралната трупа и постановките, социално-политическите събития и всички личности, които се споменават мимоходом или пресичат страниците на повествованието. Измислица е тайната любовна афера между актрисата и Тодор, но самата развръзка на тази несподелена любов е истина, но дали това е била причината за трагичният край? Няма как да знаем.

Роза е едновременно продукт и жертва на своето време. Тя има шанса да живее в „интересни времена“ – точно когато в България се изгражда някаква среда на културен живот, появяват се и се утвърждават първите творци, започва да се води официална дискусия за правата на жените и тяхната равнопоставеност като личности. Роза е обожавана от публиката, всички плачат и съпреживяват с нея героините, които претворява и заедно с всичко това за огромна част от българите, дори и тези, които посещават театъра, тя си остава карагьозчийка. Едно грозно прилагателно, което никак не ѝ отива, но което ясно изразява шизофреничното обществено съзнание, което е разчекнато между ориенталската еснафщина и навлизащите европейки ценности, апелиращи за свобода на личността. Може би това е причината да е забравена?

Двете истории се докосват през времето благодарение на един афиш, който Лия вижда в дома на Макс, но иначе нямат никаква друга допирна точка, освен нишката за търсенето и намирането на любовта.

„Афиши в огледалото” е книга колкото за едно от най-съкровените човешки чувства – любовта, толкова и за културно-историческите норми, които го оковават в рамки, дават му конкретна форма и се мъчат да го подчинят на определени морални норми.

Любовта на Роза и към съпругът ѝ Стоян и романът ѝ с Тодор са като извадени от викториански роман и трудно се възприемат от днешна гледна точка. Когато Радостина описва любовта на между Роза и Стоян това става по много сдържан и платоничен начин, без никакъв намек за каквато и да е сексуалност, за страст. Имах усещането, че техният брак е брак без секс, без консумация, чиста идея за съвършената платонична любов. Предполагам, че не е било така, но в онова време дори и между съпрузи не се е говорело за секс, а жените са били възпитавани да са адски сдържани. От друга страна лудата ѝ афера с Тодор, поне за мен е много трудна за възприемане – страсти горящи само чрез писма, лудост по кичур коса?! Знам, че някога това е било така и ми е трудно да го възприема, но авторката е успяла да го опише много достоверно.

От другата страна е любовната история сега между Макс и Лия, която е малко или много противоположност на другата. Тук тя е откровена, лишена от грим и напудреност, сексуална и нещо, което прави още по-голяма чест на романа – лишена от задължителните за жанра „усложнения”. Тук отношенията са честни, равнопоставени, всеки знае какво иска от другия, но остава въпросът дали има смелост да признае какво иска от себе си.  Което и лайтмотива на целият роман.

Радостина Ангелова изгради всеки един от героите си внимателно, вложи му индивидуалност и най-важното, вкара ме в обувките му, за да ми покаже защо действията му са такива и какво го е довело до този хал в етапа от живота му, в който ги срещам. Накара ме да разбера героите ѝ, преди да ги съдя.

И накрая нещо, което много ми хареса в нейният стил на писане и което ще опиша по два начина, провокиран от романа, който показва две от многото лица, под които се е появявала и появява любовта в света.

Едно:

Радостина А. Ангелова умело използва алегоричен паратекст в края на ключовите глави, които слагат микроразвръзките на отделните подсюжетни линии, за да акцентира върху емоциите на героите и да им придаде по-голяма тежест и емоционална натовареност.

И две:

Или казано с думи прости, авторката вкарва точно където е нужно и точно колкото трябва да са дълги, прекрасни миниатюри, които поетично обрисуват героите, чувствата им или ситуациите и придават една приказност на текста.

 

 

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s