Глен Бек: Залезът на демокрацията


demokracia„Залезът на демокрацията” е добър трилър, перфектен за лятната ваканция, който освен завъртяна фабула, няколко доста интересни обрата и фанатизирани десни националисти, представя и доста теми за размисъл. Нещо което всяка хубава книга трябва да прави, освен и да забавлява. Готино е да има екшън, но когато е гарниран и с въпроси, които да накарат сивото вещество да се размърда, е още по-добре.

Всъщност оригиналното заглавие е написаното с малък шрифт на предната корица, а именно „Прозорецът на Овертон“ и то за мен звучи много по-яко и е много пряко свързано с фабулата и идеите, залегнали в основата на книгата. Но съм наясно защо издателите са направили този маркетингов трик. Естествено, че заради славата на автора. И точно заради нея, аз се постарах да подходя непредубедено към книгата и бях приятно изненадан.

Ноа Гарднър е специалист по връзки с обществеността в компанията „Дойл & Мърчант“, която принадлежи на баща му и в една обедна почивка случайно среща в стаята за отдих любовта на живота си. Но се оказва, че Моли Рос е нещо много повече от нископоставен служител с временно назначение. Тя успява да го въвлече в свят на интриги, терористи и сложни заговори, както от страна на политиците, така и на противопоставящите им се националисти. Оказва се, че фирмата, където работи Ноа, се занимава със социално инженерство по поръчка на правителството на САЩ, а той самият се оказва пионка в ръцете и на двете страни.  

Романът на Глен Бек е художествена литература, това не трябва да се забравя, и като такава, може да си позволи да екстраполира до крайност отделните гледни точки и страни в конфликта, без това да звучи изсмукано от пръстите или нелепо като в „документалните” книги, посветени на конспирациите. Това крайно извеждане на тези работи много добре за целите на историята и за посланието, което автора иска да поднесе. Художествената литература със своите похвати се справя перфектно с мисията на зумер, на катализатор за идеи и на алегоричен разказвач на проблемите на обществото и политиката.

Тук-там из нета срещнах  категоризиране на книгата, което, освен че не ми хареса, не приляга и на романа. На места „Залезът на демокрацията” е поставен освен в категория „трилър” и в „теория на конспирацията”, което може да подведе доста потенциалните читатели. От една страна феновете на добрия трилър, ще погледнат скептично на книгата, защото ще очакват нещо от сорта на „разказ по преразказ на неочевидец”, което определено не е така. От друга – почитателите на конспирациите няма да бъдат залети от обичайният поток неподкрепени с нищо или откровено измислени твърдения, но пасващи перфектно на представата им, че светът се управлява от фамилиите Рокфелер или Ротшилд, евреите, масоните, рептилите или някаква друга тайна организация, имаща още по-тайно ръкостискане.

Всъщност Бек не казва нищо ново. Технологията, която описва под името „Прозорецът на Овертон“ е позната на всеки, който се занимава с реклама, маркетинг или PR, а примерът с бутилираната вода е христоматиен за света на рекламата. Останалите теми също са се появявали многократно по-рано в литературата. На прима виста се сещам за трима автори, които са се занимавали с горещите „картофи” в този роман – конституцията на САЩ, свободата на словото, данъчната политика, глобализацията, промяната на обществените нагласи, както постепенно, така и рязко, дори и чрез план за инсцениране на терористичен акт и т.н., а именно Том Кланси, Робърт Лъдлъм и Майкъл Крайтън, при това в романи, писани преди десетилетия. Но няма нищо лошо в това пак да се разглеждат тези теми през призмата на новите геополитически и социални реалности.

Романът е базиран на документи, на статии и въобще на информация, която я има в мрежата, но и която всеки човек, интересуващ се конкретно от политика и икономика може да следи. Тенденциите описани в книгата не са нещо ново, а са такива от десетилетия и са явни за всички, освен за онези със забодените носове в конспиративните теории и чакащи казионни откровения в стил Ян ван Хелзинг.

Дали настъпва края на демокрацията? Всеки може да види, че промени има. На места за лошо, на други за добро. И докато някои държави се върнаха към несменяемо-избираеми лидери, характерни за тоталитаризма, но ги наметнаха с мантията на демокрацията, въпреки че те са авторитарни управници, които служат на свои цели, а не в полза на народа, то други продължават по пътя на демократичното управление. Да промени ще има, но все си мисля, че те няма да са края на тази политическа форма, която не е най-добрата, но за жалост по-добра до момента не е намерена. В края на краищата вопли, че идва нейният край са надавани и когато се е заговорило за правото на жените да гласуват или за премахване на робството. И надежда има. Защото, докато в страната на великият лидер Путин разстрелват журналисти и го обявяват едва ли не за месия и най-великият политик на всички времена – системата се чупи, а в гадния САЩ, където президента е откровен идиот – системата работи.  Сената прескочи президента и продължи санкциите срещу Русия, разследват се сигналите за корупция, полицаите, убили протестиращи, влизат в затвора, а се намират и все още хора като Сноудън, че дори и филми се правят за него.

Сега да видим, кога ще излезе продължението.

Глен Бек

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s