Стивън Кинг: За писането


skkТова е книга за всички, които обичат книгите. Тя не е само за феновете на Стивън Кинг, а за всички, които обичат печатаното слово. Не само за тези, които искат да пишат, но и за тези, които биха искали да надникнат в кухнята на краля на хоръра и тези, които искат да разберат как са се появили идеите, довели до създаването на култови книги като „Живата факла”, „Мъртва зона”, „Сблъсък” и „Томи чукалата”.

Нека веднага изясним едно нещо, става ли? Няма такива работи като Бунище за истории, Склад за истории, нито Остров на погребаните бестселъри; добрите сюжети буквално изникват от нищото, връхлитат ни като гръм от ясно небе: две идеи, които отначало не са имали нищо общо, се срещат и от тях се ражда нещо ново. Вашата работа не е да откриете тези идеи, а да ги разпознаете, когато се появят.

Първата част е автобиография, като фокусът е насочен към писането. Как се е зародила страстта на Кинг да пише, кои са били първите му опити и как е пробил. Как се е родила идеята за „Кери”, как се е оформила и как е поела по пътя на първият му бестселър. А този път нито е бил лек, нито лесен. Още повече, че „Кери” въобще не е бил първият му написан роман. След време, когато става известен, бял свят виждат някои от ранните му творби, че дори и филм има по една от тях. Но това е показателно за ситуацията, че в един момент името започва да работи за автора и неща, които са били сметнати за неподходящи за издаване от неизвестен автор, изведнъж намират пътя си към публиката. Те все пак излизат под псевдоним, може би за да се тества колко са добри, без да влияе името на Кинг.

Историята продължава с попадането му под зависимостта от алкохола и дрогата. Един пасаж от нея много ми напомни на биографията на Ози. Стивън споменава, че под действието на наркотиците почти няма спомен как е написал „Куджо”, нещо подобно казва Озбърн – че бил чувал, че ’70-те години били златното време на рока, но за жалост той си спомня много малко от тях. Това е много забавна, но на моменти и много тъжна част. Тя е за пътя от нищото до върха, където Стивън, заедно с Гришам, Кланси и Крайтън стават най-скъпо платените автори в САЩ. Тя е колкото за успеха, толкова и за неговата цена.

Следващите части озаглавени „Сандъчето с инструменти“ и „За писането“ са точно за това как се създава разказ или роман. Тук, за разлика от „Дзен в изкуството да пишеш“ на Рей Бредбъри, има много практични съвети, подплатени със също толкова много примери, като в края на книгата Стивън дори дава сравнение между първата версия на свой текст и редактираната.

Съветите са както за стила, за идеите, така и за изразните средства. За това как да се използват отделните елементи на речта; как да се въведе пряка реч, как да се структурират абзаците и още много. Те са изключително ценни за всички начинаещи писатели. Все пак Кинг е преподавал творческо писане. Няма смисъл да ги преразказвам, всеки желаещ може да ги прочете и да ги изпробва.

И има някои съвети, които са същите като на Рей Бредбъри.

А именно, че нищо не идва даром, че само вдъхновение не стига, а трябва много труд.

Че музата, която при Кинг е „муз“ – тоест в мъжки род – хич не си пада по работата и идва в най-неочаквани моменти.

Необходимо е писане, много писане. Авторът трябва да пише всеки ден. Непрестанно, защото така се изглажда и изчиства стилът му. Само така може да опитоми препускащите си мисли и да ги подреди върху белия лист.

И естествено – много четене. За да е човек добър писател, трябва да е и страстен читател. Понякога идеите се появяват и изкристализират под въздействието на чуждо въображение. Един от класическите примери за такова влияние са „Хрониките на Амбър”. Зелазни казва, че идеята за Амбър и световете-сенки му идва, когато чете книгите от поредицата „Войната на безсмъртните” на Филип Хосе Фармър.

Трябва и редакция. Както от самият автор, така и от професионалист. Гении като Моцарт, който никога не е поправял нищо по нотните си листи, са изключителна рядкост. Авторът не трябва да е ревнив към думите си, а критичен. Един път изсипан текста на листа, или във файл, тепърва поема по дългият път към съвършенството, за да се представи на читателите си.

В заключение – колкото и да е велик Кинг, той работи с редактор. И третият предговор на тази книга е посветен на неговия редактор, който е неизменна част от раждането на бестселъри.

Един от законите на джунглата, който никъде в тази книга не е формулиран директно, гласи: „Редакторът винаги има право”. Оттук идва логично, че нито един писател не се вслушва в съветите на редактора си – защото всички ние сме грешници и никога няма да достигнем съвършенството на един редактор. Или, казано с други думи: човешко е да се пише, да се редактира – божествено. Чък Верил редактира тази книга, както и редица други мои романи. И както винаги, Чък, ти си божествен.

Подобни книги:

„Дзен в изкуството да пишеш“ на Рей Бредбъри

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s