Дж. П. Дилейни: Момичето преди


18601422_1569708639706824_1782543121_nДж. П. Дилейни е псевдоним, но реших да не търся кой известен автор се крие зад него, за да не се влияя от другите му книги. И добре, че не съм го направил, защото останалите му произведения са писани в съвсем друг жанр и нямат нищо общо с „Момичето преди”. С психотрилъра се е справил перфектно, така че ако реши да продължи в същата посока, с удоволствие бих прочел още негови неща.

Историята се развива в две сюжетни линии отдалечени на няколко години една от друга. Това са съдбите на две жени, всяка белязана от жестока лична драма. Джейн е преживяла нещо кошмарно, което не бива да се случва на нито една жена, а Ема е станала жертва на обир, докато е спяла сама в къщи, а мъжът й е бил навън с колеги. Те ще пробват да излекуват раните си, като коренно променят живота си. И решават, че тази промяна може да се осъществи като сменят жилището. Но това, което ще им предложи брокера, надминава всякакви очаквания. Къщата на Фолгейт Стрийт 1 е архитектурен шедьовър. Брилянтно съчетание на естетика с минимализъм. Обзавеждането е скъпо, но включва само най-необходимото – нищо излишно, нищо претрупано. Няма място за сувенири, за излишни вещи. Дори няма лавица за книги. Всяка вещ си има конкретно място и след употреба се прибира. Къщата е и технологично чудо, тя е умна и контролира всичко автоматично и според предпочитанията на наемателите, и е абсолютно обезопасена откъм крадци и влияния на околната среда върху наемателите. Но за да се наеме, кандидатите трябва да попълнят огромен въпросник, да направят много лични жертви и накрая могат евентуално да бъдат одобрени от Едуард – архитект и собственик. Къщата предлага много, но и много изисква. Тя и тренира, приучва. Минималистичният й интериор подтиква към самоконтрол и строга дисциплина. И Ема, и Джейн смятат, че са открили своята крепост, където да се възстановят, но се оказва, че са попаднали не в един изолиран мехур на спокойствие сред хаоса на града, а в къщата на кошмарите.

Когато Джейн става наемател открива, че сградата е била арена на смърт, а още по-стряскащото е, че жената починала там, удивително прилича на нея. Сякаш Едуард има болен афинитет към един тип жени. Той е и първия стряскащ образ появяващ се в книгата, но ще ви издам, че хич не е последния. В тази книга никой не е такъв какъвто изглежда в началото. Запомнете това, преди да започнете да четете. Той е обсебващ, изискващ и налагащ пълен контрол. Къщата е негово отражение, но в материална форма.

Двете истории се развиват едновременно, но тази на Джейн е водещата. В началото вървят като огледални отражения, на двете жени се случват абсолютно едни и същи неща, с малки различия, дирижирани от архитекта. Дилейни гради историите епизод по епизод или тухла по тухла, ако трябва да използвам архитектурната аналогия. Нагнетява напрежението, като показва еднаквостта на клопката, в която попадат Джейн и Ема, като читателя знае, че втората е мъртва. Но това не продължава през цялата книга. Би било предвидимо, а „Момичето преди“ не е обикновен психотрилър за сериен убиец. Това би било прекалено очевидно и нелогично предвид образа на Едуард.

Книгата е стряскаща, непредвидима и с достатъчно и добре написани обрати. Тук те не идват изневиделица. Историите се развиват, а героите постепенно се разкриват. Хареса ми това, че Дилейни не е заложил на неочаквания и непредвидим обрат, а точно обратното. Той постепенно развива героите си, разкрива миналото им малко по малко и подава на читателя тънки подсказки, така че аз докато четях сам си изграждах картината на двете времеви линии и напасвах отделните фрагменти. Фактите се натрупват един по един, за да се стигне до момента, в който всичко пасва и истината се обръща на 180 градуса. Това разкритие настъпва почти по едно и също време както за читателя, така и за героите. Сякаш автора е искал не толкова да изненада читателя, а да го въвлече в историята, да го направи участник в разкриването на мистерията. Но всичко това в никакъв случай не означава, че развитието на историите или финала са предвидими. Накрая усетих накъде отиват нещата, но това, което бях предположил в началото, се оказа, че няма нищо общо с това, което се е случило с Ема и се случва с Джейн.

Действието се развива в първо лице, единствено число, сегашно време. Споменавам го, защото това явно в последно време е тенденция на писане, която понякога дразни, но в случая работи перфектно както за ритъма на текста, така и за нагнетяване на съспенса.

Друго интересно решение на Дилейни е да вкара между главите част от въпросите, на които наемателите отговарят преди да бъдат одобрени за лично интервю. Те са доста странни, но са много находчиво решение, чрез което се разкрива мирогледа и ценностната система на Едуард, както й какъв тип жени би одобрил за наематели на къщата.

„Момичето преди“ е заглавието, което перфектно пасва на сюжета, но и на абсолютния обрат в края – момента, в който психотрилъра се обръща с хастара навън, за да съчетае в себе си и много човечност и хуманност на фона на цялата психария, вихрила се до момента. Една молба от мен. Като започнете книгата и прочетете първите сто страници, напишете си на едно листче защо е такова заглавието и го използвайте за отбелязка. И накрая като затворите последната страница, вижте какво сте написали и го сравнете с това, което е станало.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s