Александра Олива: Последен в мрака


18308862_1555271277817227_420369329_n

„Последен в мрака” е интересен хибрид между разказ за риалити шоу от типа на „Сървайвър“ и настъпващ заразен апокалипсис. Но фокуса на книгата не е върху нито едно от двете. Това не е книга като „Бягащият мъж”, „Гладиаторите на Есмералда” или „Дългата разходка”. Тук насилието не е във фокуса, а воайорството на консуматорското общество и властта на медиите.

Дванайсет участника, поравно мъже и жени, се записват да участват в шоу, което обещава да е най-екстремното появявало се някога на малкия екран. И докато те се борят с предварително режисирани препятствия, в САЩ избухва епидемия, която ще се разрази в невиждани мащаби и ще заличи почти половината от населението на Земята.

Действието се движи по две времеви линии. Една е от самото начало на риалити формата, а втората започва малко след като всичко се е сгромолясало и апокалипсиса е ударил. Двете се различават коренно една от друга.

Първата линия е много динамична, наситена и детайлна. Тя описва в подробности всичко от кухнята на шоуто. Много често след като описва човек или става нещо, Александра бързо прескача през времето и пространството и казва как това ще се представи  от продуцентите и какво ще предизвика у зрителите. Отначало този похват ми се видя странен, защото тя разгръща картината на цялото действие бързо и с размах  и не оставя нищо затъмнено, няма елемент на изненада. Докато не усетих каква е всъщност целта на тази част. Идеята е не да представи някакво ново и невиждано риалити, а да покаже как се прави такова предаване. Какво става на снимачната площадка, как се следва сценария и как се манипулира всичко – от участниците до зрителите. Как са подбрани участниците, какви роли са им отредили сценаристите, как се изграждат образите им, които понякога граничат с архетипи. Как се манипулират сцени и случки с цел да се предизвика определена реакция и симпатия у зрителите към определен участник. Как сценариста и монтажиста си казват: „Ето тук,  ще разместим хронологията на събитията и зрителят ще види случка и реакции на участниците, напълно противоположни на това, което е станало.”

Всъщност тази първа част е силната зависимост на хората от медиите и начините, по които те манипулират действителността. За фалша на риалити форматите и за ненаситното воайорство на хората пред телевизорите. За тези, които единствено искат да се приберат вечерта, да претоплят полуфабриката в микровълновата и да се отдадат на зрелище-полуфабрикат. Които искат да гледат отблизо как едни хора спят в заслони и се „борят” за оцеляване под зоркия поглед на камерите.

Втората линия е много интимна, мудна откъм действие, но много детайлна откъм лични преживявания и емоции. Разказва се от първо лице и проследява пътуването на героинята, както през опустошена от заразата територия, така и през нейните собствени страхове и изправянето й лице в лице с най-големият й кошмар..

Втората линия е изцяло посветена на нея, въпреки че в първата тя не е във фокуса на камерите. Не е любимка на зрителите или сценаристите, не е спрягана за някой от фаворитите и не блести с нещо особено. Но тя има малшанса единствена да не разбере какво е станало и за нея игра и реалност ще се смесят неусетно и кошмарно.

Въпреки своята убеденост, че е рационална, тя много прилича на Заклинателя от Първата сюжетна линия. Образите им ще претърпят метаморфоза, за да разменят позициите си и всеки да се раздели с делюзиите си.

Нейната убеденост, която по-скоро трябва да се нарече фанатична и сляпа вяра, е като черна дупка, която огъва около себе си реалността. Тя преиначава собствените си спомени, самоубеждава се, че е видяла неща, които не съществуват, само и само събитията да отговарят на вярата й, че всичко е част от играта, част от постановката. За нея труповете, дивите животни, изоставените градове са реквизит. И дори когато цялата реалност крещи, че нещо не е както трябва, тя продължава се самоубеждава, а всичко, което й се случва, само бетонира безпочвената й вяра, че всичко е част от плана на сценаристите.

Тя не е приятен човек и аз определено не я харесах. Симпатиите ми към нея изтляха много бързо. Лесно е да харесаш добрия и да намразиш лошия, когато са изградени добре. Но е трудно да изградиш герой, който е човек, изтъкан от противоречия. Разбрах цялата й история. Разбрах от какво и защо се страхува. Както се казва обух нейните обувки. Но! Но това по никакъв начин не може да ме накара да й простя това, което направи в синята къща. И прекрасно осъзнавам, че е много ярко и реалистично изграден образ. И това много ми допадна.

„Последен в мрака” е книга за пътя, а не за целта. Тя е за хората и конкретно за една жена, а не за риалити формата и епидемията. Тя са просто фон, на който да се разиграят човешките емоции и съдби.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s