Артър Кларк: Песните на далечната Земя. Градът и звездите.


12167254_877440755686951_267578898_n-copyОще си спомням откъде си купих първите издания на тези книги, макар да ми се губят точно времевите координати на събитията.

„Градът и звездите” си я взех от едно магазинче до основното ми училище, в което покрай анцузи Adibas и маратонки Puina, някой бе сложил десетина книжки за продаване от нечия домашна библиотека. Не помня точно цената, но си спомням, че това ми костваше една закуска в култовата училищна лавка. Значи няма да е било кой знае колко скъпо. А и продавачка беше много доволна да се отърве от книгата, защото й заемаше ценно място за поредния комплект марков анцуг.

„Песните на далечната Земя” си я взех от книжарница в Добрич при една екскурзия. Всъщност това е единственото събитие, което помня от въпросната екскурзия. Пуснаха ни да се шматкаме по центъра на града и аз вместо да ида с моите съученици в някое кафене, започнах целенасочено да търся книжарница. Тогава вече бях запален фен на Кларк и въобще и не погледнах цената, когато видях името му върху корицата. Това ще да е било шести или седми клас. Там някъде.

Всъщност Артър Кларк е писателя, който ме запали по научната фантастика. Да, вече бях чел „Аз роботът” на Азимов и няколко от книгите на Петър Бобев, но челният сблъсък с книгата „Среща с Рама” ме захвърли в измерението на фантастиката. Тя ми подейства като литературният еквивалент на сблъсък с товарен влак. Показа ми красотата на науката и „магията” на вселената.

Много съм радостен, че има ново издание и адмирирам смелостта на Христо Блажев да преиздаде един класик фантаст, точно в момент, в който ърбънфентъзито е в своя апогей, а фантастичните заглавия, които се радват на огромен интерес, вече са съвсем различни и като стил, и като звучене, и като ритъм на текста. А и корицата е убийствена. Още си спомням как негодувах, че не може такъв прекрасен роман като „Градът и звездите” да заслужава такава грозна корица, не като идея, а като цвят и хартия. Положението беше доста по-добро при „Песните на далечната Земя”, но и тя си плачеше за ново издание.

Аз лично бих сложил в един том „Градът и звездите” и „Краят на детството”, защото тези два романа са малко по-различни от всичко друго писано от Кларк. И в двата има елемент на необяснимо, на технология отвъд това, което познаваме като природни закони, нещо което е абсолютно нехарактерно за останалото творчество на великия маестро. В останалите си книги той винаги залага на вселена подчинена на законите на Айнщайн и на квантовата механика. В „Градът и звездите” необяснимият елемент е двигателя, който преодолява светлинната бариера, а в „Краят на детството” – следващото стъпало на еволюцията – от материя, към чиста енергия.

Но да се надяваме, че покрай това издание, ще видим и „Краят на детството” в нови дрешки, които той заслужава.

Песните на далечната Земя

Това е най-тъжната научно-фантастична книга, която съм чел и едновременно с това една от най-оптимистичните. Това е книга за самотата и изолацията на човешките колонии, наложена от суровите Айнщайнови закони. Пътуването между звездите е безумно бавно, оковано в ограниченията на релативистичните скорости и отнема столетия. Комуникацията е също немислима – отнема десетилетия. Всички напуснали топлата прегръдка на родната ни синя планета, са обречени никога да не се завърнат на нея.

Таласа е планета, колонизирана от хората и вървяща по свой собствен път. Един ден в орбита пристига „Магелан” – последният кораб отпътувал от Земята, преди тя и цялата слънчева система да бъдат унищожени от Слънцето. На този кораб са последните хора, оцелели от люлката на човечеството. Но освен замразени тела Магелан носи и последните останки от хилядолетната цивилизация на човечеството –  маската на Тутанкамон, Мона Лиза….

Магелан няма намерение да остава в орбита около Таласа. Целта на неговият екипаж е друга планета от земен тип, на която последните оцелели деца на Земята да изградят нова цивилизация. Той спира само за да поднови огромните ледени щитове, които пазят кораба и безценният му товар от убийствените удари на микрометеоритите при дългото му пътуване из бездната на междузвездния океан.

Двете сирачета на вече мъртвата Земя се срещат за първи и последен път, за да си кажат едно кратко здравей, да разменят опит, технологии, култура и любов, преди да бъдат окончателно разделени от суровите закони на физиката. Това е разказ за смазващото безразличие на космоса към мимолетните искри от човешки живот, но и за неговата упоритост да избуява въпреки него. За любовта, която въпреки че причинява болка и е обречена да умре в странната агония на парадокса на близнаците, напук на всичко разцъфва и носи надежда.

И една любопитна подробност – уникалният албум на Майк Олдфилд носещ същото заглавие е инспириран от произведението на Кларк.

Градът и звездите

В едно безумно далечно бъдеще на покритата с пустини Земя е останал един-единствен град. Диаспар е вечен и безсмъртен. Хората се будят в него, за да имат един съвършен живот. Раждат се и нови хора и един такъв е Алвин, който иска да разбере и какво друго има зад стените на града. Отвъд пустините. Отвъд небето.

Не, това не е антиутопия! В никакъв случай не е! Идеята и посланието на романа са ужасно далеч от този жанр във фантастиката. Кларк не иска да изгради едно антиобщество, едно антисега. По-скоро иска да покаже залеза на една цивилизация, уморена от своето развитие и изгубила откривателският си дух.

Някога човечеството е овладяло наука, която изглежда като магия. Прекосявало е бездната на галактиката, пренареждало е звездите, а сега единственото останало от това безмерно величие е Диаспар.  И Алвин иска да разбере какво е станало. Къде е изчезнал онзи дух, повел хората към нови планети, позволил им да манипулират вселената по свое желание. И защо в края на този дълъг път, останалите хора са се свили като в яйце, зад безопасните стени на града?

И като за край мога само да кажа, че избягвам да препрочитам книги, които са ме впечатлили на времето, като юноша, защото съм установил, че в много от случаите се разочаровам. Но! Едно голямо НО – винаги има изключения. Така че аз седнах и си препрочетох тези два романа на Артър Кларк и не само, че не се разочаровах, а открих много нюанси, които сега ми въздействат по съвсем различен начин. Сякаш четях книгите за първи път.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s