автор: Траяна
Твърде много се забавих с прочита на този финален роман от поредицата на Сюзън Ии за Пенрин и краят на човечеството. И както винаги в подобни случаи – целият фенски хайп вече беше излинял до леко безразличие, което не ми позволи да пренебрегна недостатъците на книгата.
Апокалисисът е вече тук, ангелската войска е предвождана от социопатични лидери, които искат да изтребят човеците, а нашите герои успяват да се отзоват в Ада. Иска ми се да кажа, че отбивката беше необходима за развитието на сюжета, но уви – цялата линия с Белиал и падналите ми се стори като някакво авокадо в салата – безвкусен пълнеж, без който мога да живея по-смислено и пълноценно.
За цялостната оценка на книга не помогна и факта, че връзката „Рафи-Пенрин“ имаше емоционалния заряд на водорасло. Просто голямата любовна драма се разви по толкова измито-цензуриран начин, че накрая се чудех дали това е същата писателка като тази на първия роман.
Много ми се искаше да се зарадвам на „Краят на дните“ и да затворя книгата с приятен спомен за трилогията и една от най-страхотните героини в ърбън фентъзито. Уви, този път Сюзън не е успяла да стигне нивото на първата, че дори и на втората книга. Единственото свежо нещо, което оправдава съществуването на „Краят на дните“ са братята-близнаци, които организират великото прощално шоу, за да свърши светът с гръм и трясък, вместо с хленч.
П.П. Имам чувството, че издателската индустия принуждава съвремените писатели на фентъзи да пишат трилогии без значени дали имат сюжет за 900 страници. Къде останаха добрите стари самостоятелни романи?
Tрилогията „Пенрин и краят на дните“:
Приумици 