Дмитрий Глуховски: Бъдеще

автор: Искрен

Ако трябва да съм честен, започнах „Бъдеще” с известни резерви. От една страна не харесах кой знае колко „Метро 2033”, а „Метро 2034” – хич. От – друга в последните години се бълват антиутопии на кило, а както усетих от „Здрач”, Глуховски се влияе от западните тенденции. Беше ми съмнително дали е направил нещо свое, пречупено през уникалния поглед на руската фантастика и култура, или е пуснал предната увлекателно написана ширпотреба.

Е, за мое щастие, а и на феновете на фантастика, Дмитрий е сътворил интересна и оригинална антиутопия. Със сигурност се намират препратки, могат да се открият аналогии, или да се твърди, че има заемки и реверанси, но това е неизбежно. Не и след като този жанр съществува вече почти век.

Всъщност не харесвам това жанрово определение антиутопия, но пък не се сещам с какво да го заменя. Всеки един поглед в бъдещето е сам по себе си вид антидействителност. А точно този поджанр е едно упражнение, не толкова за предвиждане развитието на човешката култура, колкото за изпитване пределите и еластичността на морално-етичните ни норми, на сегашната култура. Защото това, което сега е неморално, неприемливо, като нищо може утре да е норма. Дори в момента имаме крещящи примери за антиутопии, който си съществуват паралелно със западната цивилизация и които някои крайни релативисти защитават, защото културните достижения не можели да се сравняват.

Предпочитам тезата на Сам Харис, от колкото празнословието на тези крайни кретени:

„Просто всяка утопия си има своите задни улички.”

“Бъдеще” е брутална, груба, мачкаща и антихуманна алтернатива! Заповядайте в Европа, в Утопия! Население 120 000 000 000 души! Безсмъртие е гарантирано на всеки, но щастието – не.  Човечеството е открило ваксина против стареене и всеки може да е вечно млад. Но ресурсите са крайно ограничени. Тук всяка глътка вода и въздух, всеки един отпадък, се рециклира до безкрайност. Целят континент е превърнат в гъста гора от километрични кули, в които милиардите човешки същества се мъчат да се издигнат по социалната стълбица. И ако някой в този свят реши, че иска да има дете, то трябва да се подготви за взимане на брутално решение. Един нов живот се купува само с цената на един стар. С цената на живота на единия родител. Не веднага, смъртта е отложена средно с 10 години, за толкова време акселератора ликвидира безсмъртието и вкарва саможертвалия се с гроба.

Ако някой реши да заобиколи системата, в играта се включват безсмъртните, те трябва да възстановят баланса. Единият родител се заразява със смърт, а детето се отнема и бива изпратено в интернат, където ще изцедят от него всичко човешко, за да го направят безсмъртен. За да се върне и да прилага закона към следващите нарушители, сякаш по този начин да изкупува вината и за собственото си съществуване.

Ян е безсмъртен и е далеч от героя в романтична окраска, от борещия се за правда. Той е продукт на една брутална система, която е имал за цел да го направи машина за прилагане на закона, а не човек. Той е изверг, убиец, изнасилвач, психопат. Той мрази, заменил е обичта с омраза. Научен е да ненавижда родителите си, идеята да остарееш, или да имаш деца. И въпреки всичко, той е най-човешкото нещо, което тази система е способна да изплюе.

Ян е въвлечен в политическите борби на две фракции в Утопия. Избран е да извърши убийство срещу лидера на фракция, която се бори да отмени закона, но не успява да изпълни възложената му задача, и това довежда до редица събития, които ще изкарат най-черното в душата му. Ще го променят. И викът на безсмъртните, когато прилагат закона, вече няма да е същия. Думите ще се напълнят с друга семантика

Стилът и изказа са някак лирични и интимни. Лиричен, защото я има оня приятна, почти мелодична лекота с която се чете текста написан от кадърни руски автори. Това е нещо характерно за изказа, структурата и ритмичността  на текста. Сякаш има някаква почти поетична стъпка.

Чете се леко, и още от началото Дмитрий започва да интимничи с читателя, като проектира чувствата и емоциите на Ян за действия и събития. Започва още от първата страница и сцена, от клаустрофобията на Ян от асансьори, от усещането му когато пуска изкуственият пясък през шепи. От начало се опасявах, че тези описателни отклонения, ще утежнят действието, че ще го направят тромаво, но не се получи така. Те допринасят за това да усетиш евентуалното бъдеще по-ярко, по реално. Да се наплатят двата образа – на света и на пречупената през неговата перспектива визия за реалността. Можеш да усетиш погнусата на Ян от старците и децата, омразата му към хората решили да имат деца и да разбереш, че това негово кредо не е само плод на възпитанието в интерната, а и смислена позиция в контекста на света в който живее. Той вижда в старците и децата икономическа загуба, отражение на животинската природа у хората да не контролират нагона си. Може да не ни харесва тази гледна точка, но тя е защитена блестящо.

Най-големият чар на книгата са множеството въпроси, идеи и разсъждения, с който Глуховски щедро е изпълнил „Бъдеще”. Някъде са просто като подмятания, констатиране на факти, или мисли и впечатления на Ян, но те карат да се замислиш, да разсъждаваш, да погледнеш от друг ъгъл нещо познато.  Например: какво бихме правили с вечността, ако сме ограничени от към възможности? Космоса не е колонизиран, а хората са наблъскани масово в кибритени кутийки с площ няколко квадратни метра; няма виртуална реалност, а възможностите за самоизява са ограничени! Няма ли в един момент всичко което може да се измисли и сътвори като изкуство, вече да се направено? Каква ще е тази вечност? Безкрайно вегетиране?

Какво ще стане с религиите, когато човека стане реално безсмъртен? Ще отмрат ли? Ще станат ли храмовете публични домове, в които Ян си поръчва Дева Мария? Или тази отрова за разума ще избуи в нова форма? Всъщност в книгата единствените вярващи са отказалите се от вечен живот. Има ли права корелация между разцвета на вярата и страха от смъртта?

Дмитрий не пропуска и да шаржира собствената си родина и нескончаемите ѝ тенденции да си избира вечни диктатори и да ги оправдава и обожествява.  Да покрива диктатурата с маската на псевдодемокрацията, и да ѝ се радва. Руски учени са разработили ваксината за безсмъртие, но там тя отново е привилегия        на номенклатурчиците. Не е спестена и критика към Европа и нейната крайна толерантност. Барселона се е превърнал в гето. Някогашната порта към Утопия сега е свърталище на безконтролно размножаващи те мигранти, който искат да се докопат до безсмъртието предлагано на стария континент.

В „Бъдеще” основната сюжетна линия не е скитането и действията на Ян, а това което се разкрива около тях. Картината на света, която се изгражда и идеите които се пораждат и разглеждат. Не е толкова важно какво става, а къде става За мен това беше основната цел на книгата – да се изгради един реално и кошмарно бъдеще с различен светоглед, на моменти противен, но въпреки това плашещо реален и осезаемо действителен. Да се визуализира една много различна картина на обществото. Тук семейството не е ценност, то е товар и бреме. Родителството е срам и за самите деца. Егоизмът е издигнат на пиедестал, а хората взимат таблетки за щастие.

„Бъдеще” се чете бавно, тя не е скорострелен екшън, въпреки задъханите моменти на действие. Това е книга която се чете глава по глава, с паузи за разсъждение върху прочетеното. Може да звучи като мнение на дърт даксал по литература, но поне аз така я четох и много се кефех. Толкова много, че в един момент престанах да забелязвам глаголното време, което е сегашно, нещо което по принцип много ме дразни.

Определено много силен рома на Глуховски! Едно философско пиршество!

 “Всички сме отвикнали от смъртта – и жертвите и палачите”