Макар да съм пропуснала правилната възраст за прочита на Конан (мъжът ми подметна, че съм пропуснала и правилния пол), харесах разказите от първата част от „Хрониките на Конан“ в издание на Gollanz. Направо сама се изненадах от това.
Историите на Робърт Е. Хауърд са идеални за любителите на приключенското фентъзи, в което мъжете са истински бойци или злодеи, жените са безпомощни принцеси или зли вещици (но пък винаги красиви и страстни), а чудовищата са горило- или пък змиеподобни демони.
Конан е от отнези герои, които не страдат от самоанализ, и винаги действат по-скоро инстинктивно отколкото обмислено (макар че образът на тъп варварин е по-скоро наложен от младия Шварценегер, отколкото верен на книжния си прототип). Разбира се, подобен мачо в наши дни изглежда смешен, наивен, и, добре де, примитивен варварин. Дори в литературата. Но пък в световете на Хауърд ще откриете екзотиката на класическото фентъзи, разгърната в цялата си обсипана в скъпоценни камъни сияйност и леко старомодна привързаност към прилагателните.
Бях чела някои от творбите в преводни издания като повестта „И се роди вещица“ и „Кулата на слона“, а други съм пропуснала навремето. Но всички готови произведения ми допаднаха (в сборника има включени и няколко разработки и синопсиса). Особено много харесах „Дъщерята на ледения гигант“, в която има заемки от нордическата митология, и разказът „Сенки под луната“.
Дори и да не сте любители на историите тип „Меч и магия“ ви препоръчвам The Conan Chronicles: Volume 1: The People of the Black Circle. Запознанството с Хауърд и неговия герой има образователен за фентъзи жанра характер. По-класическо фентъзи едва ли ще намерите, а в лицето на Конан ще срещнете бащата на почти всеки въоръжен с меч и облечен с кожена препаска варварин.
И в допълнение една страхотна статията на Ана Хелс по темата.
