автор: Траяна
Прочетох „Мандолината на капитан Корели“ покрай британската класация от топ 100 книги на „Голямото четене“. Естествено, бях скептично настроена предвид възхвалите на задната корица, и знанието, че Никълъс Кейдж е играл главната роля в екранизацията на романа. (За да справка защо: близък план на Кейдж гледащ отнесено в нещо извън кадър… Романтично, нали? )
Романът се оказа що-годе приятна изненада, не толкова драматично история тип „Изкуплението“, колкото описание на италианската окупация на Гърция по време на Втората световна война. Не съм сигурна доколко е исторически достоверна картината, но не ми е трудно да си представя как гръцкото слънце размеква италианските войници до екскурзионна лежерност. Още повече, че де Берниер описва събитията и жителите на о-в Кефалония с типично британско чувство за хумор (ако ще и да се усеща също толкова типичното британско снизхождение към средиземноморците.)
Разбира се, съдбата на Пелагия и нейната любов първо към рибаря Мандрас, после към капитан Корели, представлява гръбнака на сюжета, и всички прилики с „Любов по време на холера“ са съвсем удачни аналогии, (включително и флирта на писателя с магическия реализъм.) Но Луис де Берниер се е постарал да отдели достатъчно време на политическите трусове в Гърция, на идиотската армейска организация на италианците, на загубата на човечността в името на идеите, за да бъде книгата нещо повече от сладникав любовен роман.
Единственото, което не ми хареса в „Мандолината на капитан Корели“, бяха откровено заявените присъди на автора над Мусолини, над Хитлер, над комунистическото движение и т.н. Можехме да минем и без пряко заявление от страна на де Берниер – зверствата говорят сами за себе си. Мисля, че Карло Герчо и д-р Янис бяха напълно достатъчна защита на здравия разум и хуманизма.
„Мандолината на капитан Корели“ е лесна за четене книга, но пък трудна за жанрово определение и препоръчване на конкретна публика.
Приумици 