автор: Траяна
Днес е лесно да се критикува „Властелинът на пръстените“. От една страна, съвременият фентъзи любител изисква сиви герои, неедностранен поглед върху сюжета, експерименти с гледната точка, графични описания на насилие и секс. На нас циничните фенове на Абъркромби и Мартин, добрата стара притча за битката между Добро и Зло, която описва този романи, ни изглежда презрително наивна. Красивите елфи и благородния крал пък са на моменти толкова захаросани, че направо могат да ти отворят кариеси на душата. От друга страна, просто е неполиткоректно лошите да са черни племена от юга, а жените да си стоят у дома да шият знамена като едни същи Райни, докато мъжете приключенстват.
И след като ви се представих като циник, виждащ основните недостатъци на книгата, мога да отворя дума за нейната сила.
Да си призная, мислех да започна това ревю с някаква шегичка на тема „Роман-генератор на имена за дет мeтъл групи“. После го прочетох отново, и се отказах, защото старият Толкин не заслужава подобно лековато отношение. Не се считам за толкинист, защото за получаването на титла се иска повече ентусиазъм отколкото мога да изстискам от себе си, но отпределено мога да застана зад мнението, че това е една от най-добрите книги в жанра. Не става дума за влиятелна (защото, това трудно може да се отрече), става дума за наистина красива литература.
Това, уважаеми начинаещи фентъзи писатели, е тайната на успеха на Толкин: просто добре написана литература, съчетала християнство и разумното разбиране, че човекът не е през целия си живот само добър или само лош, че често изборът му по коя пътека да поеме, се влияе от спътниците му.
„Властелинът на пръстените“ е книга, която трябва да прочетеш два пъти – веднъж в детските години, за да те влюби в света на фантазията. И втори път, в зрелите години, за да те накара да видиш къртовския труд, който стои зад леката поезия и пълноцения свят на този роман. Всичко изглежда толкова леко написано, без спънки и противоречия, дори досадните лутания из горите на Графството са целенасочено поставени на място, за да се постигне пълен ефект от символите на западната митология, които Дж. Р. Р. Толкин познава и използва. Даже християнският морал става лесно смилаем, когато ти го поднася магьосник, който цени простички неща като тютюна и трапезата.
Вероятно в последното десетилетие книгата се радва на възроден интерес, не само заради прекрасната екранизация на Питър Джаксън (долу ръцете от филмите!), но и заради съвременият еко рефрен за живот в хармония с природата. А може би просто се опитвам да ви убедя, че първите двеста страници хобитовско подмотаване се избистрят до наистина смислени и добре развити идеи. Дайте шанс на книгата, ако някога сте я захвърлил като детинска.
Тя е много повече от приказка.
Приумици 