автор: Траяна
Рядко чета разкази, още по-рядко чета и проза със съвременен сюжет. Истината е, че ако не бяха уникалната българска корица и ревюто на Преслав, никога нямаше да посегна към този сборник.
Четох „Телефонни обаждания“ дълго и с големи паузи, в оригинал, въоръжена с маркер, за да си подчертавам непознатите думи. Последните са изненадващо малко, и то не защото съм напреднала много в езика. Боланьо пише измамно просто. Сякаш сте седнали заедно над чаша ром (или каквото пият в Чили обикновените хора) и ти разказва за общ познайник, с когото в края на разказа ставате некомфортно интимни.
Героите на Роберто Боланьо са всякакви по професия – писатели, поети, ченгета, мафиоти, порно актьори, или просто безнадежно изгубили се в преследването на мечтата си хора. Всяка история е странно дуалистична: всеки от героите е устремил поглед към някаква химера, но същевременно се е вкопал в настоящето и ежедневието, по начин който ме накара да се чувствам донякъде засрамена от факта, че до голяма степен игнорирам реалния свят.* Не всички разкази ми харесаха наистина, но ще запомня за дълго време „Снегът“ и „Джоана Силвестри“.
Трудно ми да е опиша усещането за дистанцията и близостта, която създава сборника едновременно. В главата ми се върти онази песен на Васил Найденов „Телефон все ни свързва, телефон ни дели“. Въпреки привидно капсулираното около героите действия, всеки от тях активно се намесва в живота на хората около себе си, не всякога по най-добрия начин, понякога колебливо, но най-често безкомпромисно.
Мисля, че ще спра дотук, и ще ви оставя да вдигнете слушалката сами. Гласът на Роберто Боланьо е изненадващо омагьосващ. За себе си планирам в близко бъдеще досег с чилийското му ноктюрно, за което писа Жор.
*Което не значи, че ще предпочета да чета преса, вместо художествена литература
Приумици 