Маджипурски хроники ІІ и ІІІ: Същността на Чужденеца


Автор: Dilvish the Damned

Публикуването на „Замъкът на лорд Валънтайн”  бележки второто триумфално завръщане – и общо третото триумфално появяване – на Робърт Силвърбърг  на научнофантастичната сцена, в случая след 5-годишно доброволно изгнание. Явно натрупаната за този период творческа енергия е била предостатъчно, тъй като през следващата година излиза „Маджипурски хроники” – сборник с разкази, значително разширяващ познанията ни за Маджипур, неговата история, обичаи и населяващите го интелигентни същества.

Формално, сборникът се състои от резултатите на ровенето в  „Регистъра на душите” от страна на Хисун – малкият Гаврош от „Замъкът на лорд Валънтайн”. Назначен като младши администратор, Хисун е отегчен до смърт от чиновническото ежедневие, и решава да разнообрази работните си дни с несанкционирано ровене в Регистъра, което води до досег с представители на всякакви същества. Описаните преживявания не са свързани помежду си, нито пък са свързани директно със „Замъка…”(с изключение на последния разказ, „Вориакс и Валънтайн”), което позволява да се четат преди, след или паралелно с първата част.

„Валънтайн Понтифекс”, от друга страна, е продължение на „Замъка на лорд Валънтайн”, развиващо се десет години по-късно. Тъй като в предните две книги Маджипур е описан достатъчно подробно, вече няма нужда от пространни описания на света и обитателите му – което, всъщност, се оказва минус. Валънтайн се опитва да отложи максимално слизането си в Лабиринта на Понтифекса, въпреки че Понтифекс Тйеверас е изтерзана душа, държана в тялото си от безброй машини. Реколтата е нападната от странни напасти и животни; моретата гъмжат от пасажи дракони, отклонили се от хилядолетния си миграционен маршрут; а в градовете набира сила загадъчен и агресивен култ. Импулсивният и податлив на настроенията си Валънтайн се опитва да се справи с проблемите, като избяга от тях възможно най-далече.

Макар и, от техническа гледна точка, писателското майсторство на Силвърбърг да е на ниво, това  определено е най-слабата книга от трилогията. След подреждането на сцената в предните части, тук си проличават минусите на огромния Маджипур – с наличната технология пътуването и комуникацията на такива разстояния отнема много време. Това довежда до накъсване на сюжета, за да се избегнат всевъзможни dei-ex-machina.

Въпреки тези си минуси, „Валънтайн Понтифекс” успешно успява да предаде виждането на Силвърбърг по все още актуалните проблеми за възприемането на чуждите за нас и различните не като заплаха, и не като досадна пречка, а като част от общото. Донякъде като контрапункт на ЛеГуиновия „Светът се нарича дъбрава”, хората не са инстинктивно склонни към моментален геноцид, а извънземните не са безпомощни жертви, които пасивно чакат съдбата си, без да се стремят да я отклонят. Отвореният и едва-едва задоволим край оставя надеждата, че има някакъв шанс за продължение, макар че на първо време се надявам да се насладим на предхождащата маджипурска трилогия – тази за лорд Престимион.

Благодарим на Бард за предоставената ни за ревю бройка.

Поредица „Маджипур”:

  1. Замъкът на лорд Валънтайн – ревю
  2. Маджипурски хроники
  3. Валънтайн Понтифекс
  4. The Mountains of Majipoor
  5. Sorcerers of Majipoor
  6. Lord Prestimion
  7. The King of Dreams

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s