Спомням си как като малка винаги карах дядо да ме приспива с разкази за своето детство. Историята беше за сирак, чиракувал в кръчма от осемгодишен, получил образование до четвърто отделение по милостта на румънски гражданин. Разказите за това как се е хранил в гигантски бъчви, от които не е имал право да излиза преди да ги почисти, ми звучаха като някакво невероятно приключение. В първолашкото ми мозъче изобщо не се и промъкваше идеята, че подобно детство е било изпълено с къртовски труд и кучешка самота.
По същият начин героят от „Домът на мис Перигрин за чудати деца“ – Джейкъб Портман – е отрасъл с историите на дядо си необичайното му детство. Джейкъб страда от своята обикновеност – семейството му е сравнително заможно и здраво, а кариерата му е предначертана в семейните аптеки. Този най-обикновен житейски път никога не му се е струвал привлекателен, особено когато прави сравнение с обратите в живота на дядо си. Разбира се, ужасите на холокоста и израстването в сиропиталище в Уелс биха могли да се броят за приключение, макар повече да клонят към зла участ (веднага се сещам за Роберо Бенини и неговия „Животът е прекрасен“).
Строго погледнато, всяко излизане от релсите на предначертания и очакван живот е своеобразно приключение. И когато Джейкъб пристига на острова, където се е намирало сиропиталището от разказите на дядо му, той открива, че уж невъзможните измислици на старика са съвсем реални и истински.
„Домът на мис Перигрин за чудати деца“ трудно може да бъде поставена само в един жанр и само за една таргет-група. Рансъм Ригс предлага изключително приятна проза, развита около колекция от стари и доста призрачни снимки. Книгата дължи чара си на въпросните черно-бели образи, и на мистичната атмосфера, която те създават. По тази причина не вярвам „Домът на мис Перигрин за чудати деца“ да се хареса някому в аудио-вариант. Ако махнем обаче атмосферата и снимките, оставаме с детска история за каракоджули и чудовища, и за деца със свръхестествени способности. Досущ като училището на Екзейвиър за надарени деца, само че без сблъсъка между мутантите и обикновените човеци. И съответно – без въпросите за толерантността към различните, които подобен сблъсък повдига. От друга страна, динамиката в отношенията между героите придава известна зрялост на книгата, и я превръща в нещо повече от фентъзи роман за деца.
Като цяло, Ригс е постигнал геймъновата атмосфера и напрежение, породено от смесицата от реалност и нереалност, но тепърва му предстови да постигне онази плътност на сюжета, която да го превърне в наистина голям писател.
Благодарим на издателство „Бард“ за предоставената ни за ревю бройка.
Поредица „Домът на мис Перигрин за чудати деца“:
1. Домът на мис Перигрин за чудати деца
2. Hollow City
Приумици 
Книгата има наистина интересни хрумвания, но авторът пише някак неумело и като че ли не може да нацели правилния тон. Не е точно детска книга, но не е и за възрастни, някаква никаква е, което убива потенциала. Снимките не вършат работа, поне аз не усетих да допълват историята по никакъв начин, някои даже откровено ме дразнеха. Говори се, че Тим Бъртън обмисля филмирането на книгата, което не звучи зле – подобна история би изглеждала много по-добре на голям екран.
ХаресвамХаресвам
На мен ми хареса страшно много началото на книгата, до към средата. Някак си ми създаде завишено очакване, а самият сюжет не го оправда съвсем. А иначе аз съм си фен на Бъртън, така че ще гледам каквото и да направи.
А за снимките- бая крийпи неща имаше. Тези с костюмираните близнаци са доста страховити.
ХаресвамХаресвам
Е, да, имаше и изродски снимки, но някак си не пасваха на атмосферата. Тя самата атмосфера беше доста неориентирана, но по-доба работа щяха да вършат, ако ставаше въпрос за някакъв извратен психотрилър, а не за young-adult-coming-of-age историйка. 🙂
ХаресвамХаресвам
Pingback: „Домът на мис Перигрин за чудати деца“ (книга 1) на Рансъм Ригс | Книжен Петър