Маделин Милър: Песента за Ахил


автор: Траяна 

The Song of Achilles попадна в списъка ми за четене случайно – не ми беше препоръчан от другарче, и не съм чела някакви вдъхновени материали за него. Доколкото си спомням минала година романът се задържа доста дълго време по класациите на Ню Йорк Таймс, зачетох се по блърба на корицата и реших да видя за какво е целият шум.

Както вероятно се досещате от заглавието, става дума за Троянската война. Нищо по-различно от оригиналната история, само дето е проза и разказът се води отгледна точка на любовника на Ахил – Патрокъл. Маделин Милър подхваща историята от детството на двамата герои, проследява израстването им, и гибелата им пред портите на Троя.

Писателката не е търсила реализъм – богове в романа има и те се намесват в делата на смъртните. Но това е действително песен за Ахил, и Патрокъл разточително описва гъвкавото му тяло, нежна кожа и нечовешка бързина. Ъкхъм! Бързина на бойното поле, имам предвид.  Действието е изцяло съсредоточено върху този конкретен герой, и останалите гърци са описани, само доколкото имат допирна точка с него. Троянците пък са избутани в ъгъла и нямат много принос в историята на Милър, освен като епизодично появяващи се противници.

The Song of Achilles започва леко мудно, и ако преглътнете възхитените наблюдения върху физиката и богоравността на Ахил, най-сетне ще стигнете до съществената част – неговата драма и избор. Четейки „Илиадата“ съвременият читател неизменно предпочита уравновесения и патриотичен Хектор пред обсебения от амбиция Ахил. Ако махнем сравнителната част обаче, мирмидонецът е не само приемлив, но и трагичен образ. Мойрите му предричат ранна смърт на бойното поле и оттекващо през вековете име. Единственото му умение е да воюва. Какво друго му остава на горкото копеленце, освен да коли врагове и да се вкопчи в гордостта си?

Трудно е да не харесаш калъпа, по който са изляти хиляди други действителни и имагинерни звезди. Живей на макс и остави след себе си млад и красив труп – цялата философия на западния свят се гради на Омировия Ахил. Именно на този идеал залага и Маделин Милър, създававайки образа на нейния герой. Когато нещо работи, няма нужда да го усъвършенстваме, очевидно.

The Song of Achilles представлява приятно четиво, но това по-скоро се дължи на Омировия сюжет, отколкото на незабравима стилистика от страна на  Маделин Милър, или пък на някаква оригинална вариация по класиката. Не е лошо, но не мога да си обясня Orange наградата за 2012 г., която получи книгата. Може би е резултат на политкорекна оценка на хомо-еротиката (която, впрочем, е доста цензурирана и неграфична.)

Ако ви се чете вариация върху „Илиада“, която е оригинална и заслужава внимание, ви препоръчвам трилогията „Троя“ на Дейвид и Стела Гемел.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s