Маргарет Атууд: The Handmaid’s Tale


Представете си, че фундаменталистите в САЩ са успели да наложат „традиционните християнски ценности“ и са създали обетованата Република Галаад. Както всяка теократична държава и тази е управлявана от военна хунта, воюва срещу съседите си и преследва безмилостно вътрешните си врагове. Ситуацията се разкрасява от засилена радиация и занижена раждаемост. Малкото жени, които доказано са способни да родят здрави деца, са обявени за национално богатство и биват зачислявани като сурогатни майки по домовете на привилегированите и бездетни семейства.

The Handmade’s Tale е личния разказ на Офред – жена, чиято единствена роля в обществото е да бъде носител на матката си.  Тя яде, спи и се разхожда под час, бива оплождана от господаря си, докато господарката лежи под двамата по време на Церемонията, която трябва да възпроизведе така желаното дете. Изобщо тя е слугинята на Сара и Авраам, която след като изпълни дълга си, ще бъде зачислена в друг дом, ще приеме ново име и ще допринесе за разрастването на нацията.

Маргарет Атууд е зрялa писателка, която знае, че за да бъде въздействаща тази история, тя трябва да бъде написана в първо лице, единствено число. Прозата ѝ ни поставя в неудобна интимност с героинята. Понякога Офред си спомня за времето, когато е имала име, дете, съпруг, работа и амбиции. Друг път мечтае за бягство. Но най-често лежи в ступор и се опитва да не мисли, за да не се обеси.  Трудно е да харесаш пасивността ѝ, още по-трудно е да я намразиш, задето се е вкопчила в живота си, колкото и немислимо принизена да е ролята ѝ на свиня за разплод.

Имам незаето време. Това е едно от нещата, за които не бях подготвена – за количеството незапълнено време, за дългата интермедия от нищо. Времето като бял шум. Само да можех да бродирам. Да тъка, да плета, да правя нещо с ръцете си. Искам цигара. Спомням си посещенията ми в художествени галерии с картини от деветнайсти век: били са обсебени от харемите. Купища картини на хареми, с преливащи от кушетките тлъсти жени, с тюрбани или кадифени шапки на главите им, разхлаждани от ветрила от паунови пера, вардени от евнух на заден план. Етюди върху застояла плът, нарисувани от мъже, които никога не са били там. Предполагаше се, че тези картини са еротични, и мисля, че са били такива, за времето си, но сега вече наистина разбирам за какво са били. Били са картини на анабиоза, на очакване, на неупотребявани предмети. Били са картини на досадата.

Но може би досадата е еротична за мъжете, когато я изпитват жените.

Чакам, измита, сресана, нахранена като свиня-шампион. Някъде през осемдесетте за прасетата отглеждани в затворени кочини бяха измислили свинските топки. Свинските топки бяха големи и цветни, и прасетата ги бутаха насам-натам със зурлите си. Търговците на свинско твърдяха, че това подобрявало мускулния им тонус; че прасетата били любопитни и обичали да си имат нещо, за което да си мислят.

Четох за това във „Въведение в психологията“. За това, както и за плъховете в плен, които си причинявали електрошокове, само за да имат какво да правят. Както и за гълъбите, обучени да кълват по бутон, който им пуска царевично зърно. Били в три групи: първите получавали зърно при всяко клъвване, втората група – през едно, а третата – на случаен прицип. Когато човекът, който провеждал експеримента, спрял царевицата, първата група се отказала доста бързо, втората – малко по-късно. Третата никога не се отказала. Били по-склонни да се накълват до смърт, отколкото да спрат. Знаеш ли пък какво би подействало?

Ще ми се да имах свинска топка. 

Стилът на разказвачката изглежда разпилян и муден, но именно тази описателност позволява на Атууд да покаже нещастието на всяка каста жени. Защото колкото и противна е позицията на робинята, толкова е и тази на обявената за ялова съпруга, която поделя съпруга си с друга жена, или тази на безполовите марти, които вършат домакинската работа, но нямат право на каквато и да е интимност. (Без да забравяме, че желанието да се размножиш е един от най-силните инстинкти, а неспособността да го направиш – ужасна трагедия, понякога прерастваща в непонятен срам, дори и в съвременното демократично общество.)

The Handmade’s Tale е антиутопия-критика, писана по съвсем конкретен повод: наизпълзелите в светлината на прожекторите телевизионни евангелисти и феминистичните организации, които се сдружават с религиозни фундаменталисти през осемдесетте, мотивират Атууд да представи в какво може да се изроди общество, прегърнало библейските идеали. И мисля, че е успяла: Република Галаад предизвиква органическо отвращение с тоталитарните си методи и ролята на жените в нея, дотам че дори на мен ми се прииска да грабна феминистични плакати и да ги развея по улицата.

Ужасно лесно е забравим, че само преди малко повече от век жените не са имали право да бъдат нещо различно от домакини и майки. Също толкова лесно е да забравим, че в определени части на света все още е така. Романи като The Handmade’s Tale не ни позволяват да се отпуснем в комфорта на придобитите права и да ги приемаме като даденост.

Това не е лесна или приятна книга. Но е също толкова важна, колкото и осталите образци на антиутопичния жанр.

Advertisements

2 thoughts on “Маргарет Атууд: The Handmaid’s Tale

  1. Pingback: “Целуни ме, и ще видиш колко съм важна” | Писателките

  2. Тази книга е сред любимите ми… Почитател съм на жанра, но книгата ме спечели и с друго…

    Like

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s