Дейвид Уебър: Гарнизон Василиск


автор: Искрен Зайрянов (Nerksis)

Започваме с уточненията. „Гарнизон Василиск“ е първата от поредица от четиринайсет книги за Хонър Харингтън. Този път „Бард“ започват поредицата от началото, остава да видим дали ще я докарат докрай. Вариантите, които до сега е разигравало издателството, са разнообразни и обикновено в ущърб на читателя. Може да видим цялата поредица на Дейвид Уебър  издадена последователно, но пък разтеглена във времето. Като гледам колко са книгите, едно десетилетие не ни мърда. А може пък и да си останем само с тази, или на издателите да им скимне в червената поредица да пуснат някоя от средата или края на поредицата за Хонър. Варианти – доста, но да се надяваме на най-оптимистичния: да видим всички книги издадени, а за времевата рамка няма да придиряме много-много. Но дори и да се сбъднат най-лошите прогнози, пак няма да е чак толкова зле, защото книгата спокойно може да се чете като самостоятелен роман. Историята е завършена, краят е отворен, но дотолкова, доколкото са отворени и книгите от сагата за Майлс Воркосиган.

И като споменах поредицата на Бюджолд…: в началото имах чувството, че чета един добър хибрид между Star Trek и приключенията на адмирал Нейсмит.

От една страна, командната структура на кораба, описанието на мостика, на конзолите, на отделните офицери и длъжностите им – всичко страшно много ми напомняше на атмосферата и визията на  „Ентърпрайс“. И понеже тук капитанът е жена, неминуемо си правех сравнения със „Star Trek Voyager“. Совалки, които не се скачват с корабите, а влизат в големи хангари, притеглящи лъчи, капитан, който отстоява принципите и честта на пагона, въпреки всичко и всички, който прави каквото трябва, въпреки че политиците и част от висшето командване са готови на компромиси с правилата, който е убеден, че когато вършиш правилните действия, все някой ще го види и оцени.

От друга страна, романът ми навяваше асоциации с романите на Бюджолд, заради социалното устройство и положението на главната героиня в него. Мантикора е разновидност на монархия и флотът се води кралски. Капитан Харингтън малко ми заприлича в началото на Майлс, заради това че постоянно трябва да се доказва и да прави повече от другите, заради произхода си, а и за това че е брилянтен тактик.

Всъщност приликите бяха по-явни в първата една четвърт на книгата, а после лека полека избледняха, а книгата придоби окончателно своята индивидуалност.

Хонър Харингтън е един от най-способните капитани на Мантикорския флот, но става жертва на боричкащи се политически фракции и на своята компетентност. Повереният ѝ кораб е с окастрено въоръжение, за да може да носи нов тип оръжие – гравитационно копие, което е буквално безполезно при космически битки, но пък на което една група генерали са фенове. Новият екипаж не я  харесва, а първият офицер е дистанциран, и макар да изпълнява безукорно задълженията си, никога не я подкрепя. Въпреки тези трудности Хонър успява да надвие „врага” в едно флотско обучение, използвайки новото оръжие и като за награда тя и екипажът ѝ са изпратени в гарнизон Василск.

Системата Василиск е изключително важна за кралство Мантикора, заради скоковият възел открит там, но политическата фракция на изолационистите, които имат превес в момента, реално е оставила системата без защита и я е превърнала в място където се пращат некадърните офицери. Харингтън приема с достойнство изгнанието и решава, че ще действа на принципа „Прави каквото трябва и обезателно ще стане каквото трябва“. И като за отплата на упоритостта ѝ, тя се оказва единствената бариера пред назряващ военен конфликт между Мантикора и НР Хейвън.

Дейвид Уебър успява да създаде своя вселена, която, въпреки че не е уникална, е достатъчно индивидуална и грабваща. Светът на кралството е представен само в няколко глави, но достатъчно живо и убедително, и е нещо повече от „мястото, откъдето идва Хорнър“. Политическите интриги също са добре показани и развити, и са едно от най-интересните неща в книгата. На извънземните на планетата Медуза, не е обърнато кой знае какво внимание, но пък и сюжета не го изисква. Те са просто камъчето, което трябва да преобърне колата. И като последен плюс, космическата битка на финала е доста сурова и кървава и лишена от романтизма на повечето военни фантастики, в които нашите винаги побеждават и то с минимални жертви.

Като цяло книгата не блести нито със стил, нито с идеи, нито с обрати в сюжета, но на фона на военната фантастика, която изпонаизлиза в последните години, си е направо шедьовър. Чете се бързо, увлекателна е, и след затварянето ѝ остава спомена за добре прекарано време. Очакваме от „Бард“ следващата от поредицата.

Поредица „Хонър Харингтън“:

1. On Basilisk station // Гарнизон Василиск
2. За честта на кралицата – ревю
3. The Short Victorious War
4. Field of Dishonor
5. Flag in Exile
6. Honor Among Enemies
7. In Enemy Hands
8. Echoes of Honor
9. Ashes of Victory
10. War of Honor
11. At All Costs
12. Mission of Honor
13. A Rising Tender
14. Shadow of Freedom

One thought on “Дейвид Уебър: Гарнизон Василиск

  1. Като си спомня кога я анонсираше преводачът й (Любомир Николов), мисля си, че чакането едва сега започва.🙂

    Like

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s