Дан Симънс: Хиперион


автор: Траяна 

Чудя се за кого ли го пиша това ревю и откъде да го подхвана…

За почитателите на фантастиката „Хиперион“ е вече отдавна прочетена книга; книга, за която са изписани куп ревюта и мнения, в по-голямата си степен възхваляващи. На тези хора най-много да им припомня, че някога са чели тази книга, и че примерно им се иска отново да извадят червеното томче от колекцията си, или че навремето са го заели от близък приятел, и че може би е време да го върнат и да си купят свое копие.

За тепърва откриващите жанра читатели това ще е четивото, към което рано или късно ще посегнат, защото ще се натъкнат на сравнения с него, на препоръки, на списъци с фантастични книги, в които „Хиперион“ неизменно е в топ 10.

На интелектуално ниво разбирам целия шум прокрай този роман. Навсякъде се твърди, че той е възродил изпадналия в ступор жанр в началото на 90-те. А всъщност Дан Симънс създава една популярна книга. Казвам „популярна“ в смисъла на „предвидена за широк кръг читатели“. Определено за англоезичните читатели. (Оставаме в неведение дали останалата част от света харесва, или разбира, алюзиите и препратките на Симънс към изучаваните в американските университети писатели и поети). 

От една страна това се постига по един от най-древните подходи  – конструкцията „разкази в разказа.“ (В  „Хиляда и една нощи“, примерно, анонимният разказвач направо прави матрьошки от приказките си.) В романа на Симънс група поклонници тръгват да почетат едно съвсем реално божество на болката и смъртта, обитаващо един зачукан и не особено лесно достъпен свят. Пътьом си споделят своите истории. Всеки разказ се води от съвършено различен като архетип герой – свещеник, воин, поет, учен, детектив и дипломат. Всеки има свой собствен свят, проблеми и стил на разказване. Ако не ви хареса военната фантастика, то ще ви хареса любовната история или разследването на убийството на един ИИ. Няма начин да не се вържете на поне едната от историите и на темите, които засягат.

От друга страна, „Хиперион“ е популярно четиво заради общата философия между разказите. А общият знаменател тук е човекът, уязвимо гол и самотен в своя интелект. Човекът, който непрекъснато търси Висш разум, но дори да го открие, би го унищожил. Нито новият бушидо кодекс, нито културно наследения пацифизъм или контакта с ИИ могат да превърнат човека в същество по-малко самотно или по-малко склонно към разрушение. Импулсът да твори и да руши в еднаква степен, и с еднакво удоволствие, е присъщ за човечеството, от времето, когато се е учило да ходи на два крака. Не ни е напуснал и сега, няма да си отиде и след още тридесет века. На кого от вас не му се е приисквало да разруши нещо красиво, защото… може?

От емоционална гледна точка книгата не ме докосна кой знае колко дълбоко. Може би просто нямах време да се привържа към някой от героите, може би просто „Хиперион“ не е моята чаша чай. След внезапния край, разбира се, остава да подхвана продължението, най-вече, за да видя дали божеството ще бъде заклано на олтара на човечността.

Други мниения за книгата:

на Ана Хелс; на Христо Блажев

 Четирилогия „Хиперионски песни“:
1. Хиперион
2. Падането на Хиперион – ревю
3. Ендимион
4. Триумфът на Ендимион

Advertisements

6 thoughts on “Дан Симънс: Хиперион

  1. Couldn’t agree more 🙂
    Първата книга си е точно това – разкази, които са вплетени с една обща идея, но без да създават впечатление за цялостен роман. Това обаче вече се променя във втората, в която всичко си идва до някъде на мястото, но… философията, която е загатната в първата, се разгръща с пълна сила. Което малко убива, поне за мен, заряда. И да, мен също не успяха да ме спечелят героите и ми беше все тая какво се случва с тях. Но като цяло ми хареса книгата. Моето беше жълто томче, което, заради солидния си обем, седя над 2 години на рафта. Зеленото с другите две книги и то толкова вече направи. :Д

    Like

    • Ахаа, „Велики майстори“ значи.
      Е признавам си, че за Рахил ми пукаше. И не само, защото Аврамовата дилема е една от най-интересните философските теми в книгата.

      Like

  2. Симънс прави препратки към някои от най-известните и важни автори в историята на литературата (Джон Кийтс е англичанин, не американец) и не виждам защо и как това може да е проблем за някого извън англоговорящите страни? Или се интересуваш от дадена област и имаш познания в нея или не, няма никакво значение на каква географска ширина се намираш.

    Like

    • Е… Кийтс е ясен, след книгата е трудно да останеш в неведение за произхода и живота му. Аз по-скоро визирах препратките към Милтън, Чандлър, Чосър (очевидно), както и някои типично американски културни проявления като популярността на „Магьосника от Оз“. И съм сигурна, че има доста други препратки, които са прехвърчали над главата ми. Не мислиш ли, че е вероятно „лъвове, тигри и мечки“ да ти се изгуби като препратка, ако не си гледала филма примерно?

      Like

      • E, извинявай Милтън и Чосър са още по-популярни и фундамтентални автори от Кийтс. За „Mагьосникът от Оз“ да не говорим: задължителна обща култура за всяко малко дете. And please: Няма мечки и тигри там 😀 Само лъвът, Дороти, кучето й, тенекиеният човек и плашилото 🙂

        Like

  3. Мен пък Хиперион ме грабна от първия път, още 90-те, когато бях още млад и безбрад младеж…сега я препрочитам веднъж на няколко години….и всеки път откривам нови неща, убегнали ми в миналото…много голяма грешка е, да смяташ, че един път прочетена книга си я разбрал…след години трябва пак да я прочетеш…а при Хиперион е задължително да се прочете поне още един път след първия…винаги откриваш нови неща. Нова вселена, имаща свой живот във време-пространството…

    Like

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s